Тя се обърна още веднъж към всички:
— Никой от вас не е извършил друго освен преместването на телата на мъртвите до местата, до които съм ви казала да ги преместите. Обяснете, че сте искали да кажете това на властите, но единствените власти, които познавате, са били мъртви.
Вирломи протегна ръце към тях.
— О, любими мои, казах ви, че ще ви докарам ужасни дни.
Не се наложи да се преструва, че тъжи, сълзите й бяха истински. Докато вървеше сред тях, докосваше още веднъж ръце, бузи и рамене…
После закрачи по пътя и напусна селото. Мъжете щяха да взривят близкия мост след един час. Тя нямаше да бъде там. Щеше да върви по пътеките в гората, към командния пост, откъдето щеше да ръководи тази саботажна кампания.
Защото нямаше да е достатъчно да се взривят мостовете. Трябваше да се убият инженерите, които щяха да дойдат да ги ремонтират, както и войниците, които щяха да ги защитават. А после, когато изпратеха прекалено много войници и инженери, индийците щяха да отприщят срещу им каменопади и свличания на кал, за да блокират тесните каньони.
Ако успееха да затворят тази граница за три дни, мюсюлманските армии щяха да имат време (ако бяха ръководени компетентно) да направят пробив и да изолират огромната китайска армия. А подкрепленията, дори накрая да си пробиеха път, щяха да пристигнат твърде късно и на свой ред също щяха да бъдат неутрализирани.
Амбул бе помолил само за една услуга Алай, след като организира срещата между него и Бийн и Петра.
— Позволи ми да се сражавам като мюсюлманин срещу врага на моя народ.
Алай го назначи, заради расата му, да служи сред индонезийците, където нямаше да се отличава много от тях.
Ето защо Амбул пръв стъпи на мочурливия бряг някъде на юг от Шанхай. Дойдоха възможно най-близко с рибарски лодки, после се прехвърлиха на плоскодънни блатни баржи и навлязоха сред тръстиките.
Накрая, както предполагаха, се наложи да изоставят баржите и да бъхтят пеша мили наред през калта. Носеха ботушите си в раниците, защото калта щеше да се просмуче в тях, ако ги обуеха.
Когато слънцето се извиси в небето, вече бяха изтощени, мръсни, изпохапани от насекоми и изгладнели.
Изстъргаха калта от стъпалата и от глезените си, обуха чорапите и ботушите си и потеглиха с бърз ход по някаква следа, която скоро се превърна в пътека, след това в път по ниските насипи между оризищата. Притичваха край китайски селяни, но не им казваха нищо.
— Нека мислят, че сме кадрови войници или доброволци от току-що завладения юг, провеждащи тренировка. Не искаме да убиваме цивилни, а да се отдалечим възможно най-много от брега — непрекъснато им повтаряха техните офицери.
Повечето от селяните наистина не им обърнаха внимание, поне никой не хукна да вдига тревога. Но още преди пладне от близкото шосе се вдигнаха облаци прах от бързо движещи се моторни превозни средства.
— Залегни! — заповяда командирът на общия език.
Всички без колебание се пльоснаха във водата и започнаха с прибежки да продължават по своя път към ръба на насипа, където останаха скрити. Само офицерът им надигна достатъчно високо глава, за да види какво става. Коментарът му шепнешком се предаде по редиците, така че да достигне до всичките петдесет мъже.
— Военни коли… запасняци… никаква дисциплина.
„Това е дилемата — мислеше Амбул. — Запасняците най-вероятно са местна войска. Стари мъже, негодни мъже, които се отнасят към своята военна служба като към обществен клуб. Досега. Но днес някой ги е пришпорил навън, защото са единствените войници в областта. Да ги убием ще е все едно да убием селяни.“
Но, разбира се, те бяха въоръжени, така че пощадяването им беше равнозначно на самоубийство.
Той чуваше как китайският командир овиква недисциплинираните си войници. Беше много ядосан — и много глупав според Амбул. Какво си мислеше, че се случва китаецът? Ако провеждаше някаква тренировка с китайската армия, защо му беше да включва и контингент от запасняци? Ако пък очакваше истинска заплаха, защо викаше, вместо да проучи положението тихомълком, така че да прецени опасността и да докладва?
Е, не всеки офицер беше завършил Военното училище. Да мислят като истински войници не им беше втора природа. Този човек несъмнено бе прекарал по-голямата част от своята военна служба зад бюро.
Прошепнатата команда премина по редицата. „Не убивайте никого, но се целете грижливо, ако се наложи да се изправим.“
Гласът на китайския офицер се чуваше все по-близо.
— Може би не ни забелязват — прошепна войникът до Амбул.
— Време е да ни забележат — отвърна Амбул също шепнешком.