Войникът беше келнер в добър ресторант в Джакарта, преди да постъпи доброволец в армията след инвазията на Китай. И както повечето от отряда, никога не бе попадал под обстрел.
„Всъщност и аз не съм — помисли Амбул. — Освен ако не се брои битката в бойното пространство.“
Това със сигурност не се броеше. Там не се проливаше кръв, но напрежението, непоносимата неизвестност от битката съществуваше. Адреналинът, смелостта, ужасното разочарование, когато разбереш, че си бил застрелян и костюмът е замръзнал, изваждайки те от битката… Усещането за провал, когато разочароваш човека, когото се очаква да защитаваш. Триумфът, когато почувстваш, че не би могъл да пропуснеш целта.
„Аз съм бил тук преди. Само че вместо зад насип се криех зад триметров куб и очаквах заповедта да изскоча, стреляйки в предполагаемия враг, който и да е той.“
Мъжът до него го побутна с лакът. Подобно на всички други, той се подчиняваше на сигнала и наблюдаваше командира за заповедта да се изправят.
Командирът даде знака и те до един се надигнаха от водата.
Китайските запасняци и техният офицер бяха добре подредени по дължината на един насип, перпендикулярен на този, зад който се криеше индонезийския взвод. Никой от враговете не държеше оръжието си готово за стрелба.
Китайският офицер бе прекъснат по средата на поредния си крясък. Той спря, обърна се глупаво, за да погледне към редицата от четирийсет войници, всичките насочили оръжията си към него.
Командирът на Амбул отиде до офицера и го застреля в главата.
Запасняците хвърлиха веднага своите оръжия и се предоха.
Във всеки индонезийски взвод имаше поне един войник, владеещ китайски. Разбира се, беше невъзможно да взимат пленници. Но не искаха да убиват тези мъже.
Беше им заповядано да свалят всичките си дрехи и да ги занесат в камиона, с който бяха пристигнали. Докато се събличаха, заповедта бе предадена по редицата на индонезийски език: „Не им се подигравайте, отнасяйте се към тях с голяма почит и уважение.“
Амбул разбра, че заповедта е мъдра. Разбира се, целта на събличането им бе да бъдат направени за посмешище. Но първите хора, които да ги подиграят, трябваше да са китайци, не индонезийци. Когато хората ги попитат, щяха да кажат, че индонезийците са се отнесли към тях с уважение. Кампанията „Обществени отношения“ вече бе започнала.
Половин час по-късно Амбул пътуваше с шестнайсет мъже към града с пленения китайски камион, а един уплашен стар запасняк им показваше пътя. Преди да стигнат до малката военна щаб-квартира, забавиха ход и изхвърлиха голите войници от камиона.
Втората акция мина бързо и безкръвно. Влязоха направо в малкия двор, обезоръжиха всички китайски войници, после ги заключиха голи в една стая без телефон. Задигнаха още два камиона, чисто бельо и чорапи, както и два китайски военни радиоапарата.
Накрая струпаха на куп всички останали амуниции и експлозиви, оръжия и радиоапарати в центъра на двора, заобиколиха ги с останалите военни коли и поставиха пластичен взрив в средата на купа.
Китайският преводач изтича до вратата на стаята, където бяха заключени затворниците, и им извика, че имат на разположение пет минути да се евакуират от това място, преди всичко да е хвръкнало във въздуха, но първо да предупредят гражданите също да се махнат оттам.
Четири минути след излизането си от града индонезийците чуха фойерверките. Приличаше на престрелка — гърмяха куршуми, експлозиви и имаше много пушек.
Амбул си представи голите войници, тичащи от врата на врата, за да предупредят цивилните. Надяваше се, че никой няма да умре, защото е спрял, за да се подиграва на голите мъже, вместо да ги послуша.
На Амбул бе възложена задачата да седи до шофьора на един от заловените камиони. Той знаеше, че тези превозни средства няма да останат дълго при тях — твърде лесно се забелязваха — но щяха да ги отдалечат от това място и да дадат на част от войниците шанс да подремнат в задната част на камиона.
Разбира се, възможно беше да не открият останалата част от взвода на мястото на срещата. Не бе изключено вече да са избити, а в засада да дебне голям контингент китайски ветерани.
Е, ако беше писано, щеше да се случи. Амбул с нищо не можеше да предотврати такъв развой на събитията. Сега от него зависеше само да си държи очите широко отворени и да помага на шофьора да стои буден.
Нямаше никаква засада. Когато се върнаха при останалите, откриха, че повечето от тях са заспали, но всички постове бяха будни и нащрек.
Натъпкаха се в камионите. На тези, които бяха поспали малко, бе възложено да седнат отпред и да шофират; мъжете, които не бяха спали, опитаха да подремнат въпреки друсането.