— Трябва да се научите да не падате, преди бебето да е станало твърде голямо.
Тя се засмя и му благодари. Остави багажа си в определеното за него място над главата — без да се нуждае от помощ, слава Богу — и седна на мястото си.
От една страна й беше мъчно, че пътува без своя съпруг.
От друга страна бе чудесно, че лети към него и към дома.
Той я посрещна на летището и я приюти в огромната си прегръдка. Ръцете му бяха толкова дълги. Бяха ли пораснали през няколкото дни, откакто я бе оставил?
Тя отказа да мисли за това.
— Чух, че си спасил света — изрече тя, щом той най-сетне я пусна.
— Не вярвай на тези слухове.
— Моят герой.
— Бих предпочел да съм твоят любовник — прошепна Бийн.
— Моят великан — отвърна тя, също шепнешком.
В отговор той отново я прегърна, после се наклони назад, повдигайки я от земята. Тя се засмя, когато той започна да я върти в кръг като дете.
Начинът, по който я въртеше баща й, докато беше малка.
Начинът, по който Бийн никога нямаше да върти техните деца.
— Защо плачеш?
— Само имам сълзи в очите. Това не е плач, а сълзи от типа „щастлива-съм-да-те-видя“
— По-скоро се радваш, че тук дърветата растат, без да се налага да ги садиш и поливаш.
Няколко минути по-късно излязоха от летището. Той беше прав, тя наистина се радваше, че вече не е в пустинята. През годините, докато живееха в Рибейрау, бе открила колко обича места с тучна растителност. Обичаше земята около нея да е жива, всичко да е зелено, цялата тази фотосинтеза да продължава пред хората без никаква сдържаност. Обичаше създанията, които се хранеха със слънчева светлина и пиеха дъжд.
— Чудесно е да си бъдеш у дома.
— Сега вече и аз съм си у дома — отбеляза Бийн.
— Но ти отдавна си тук — каза тя.
— Но досега те нямаше теб.
Тя въздъхна и се притисна леко към него.
Взеха първото такси.
Разбира се, отидоха в двора на Хегемонията, но вместо в техния дом — ако изобщо беше техен дом, тъй като се бяха отказали от него в онзи далечен ден на Филипините, когато се оттеглиха от служба при хегемона — Бийн я заведе право в кабинета на хегемона.
Питър я очакваше там заедно с Граф и родителите си. Имаше прегръдки, после пак целувки и ръкостискания, които преминаваха в прегръдки.
Питър им разказа всичко, което се беше случило в космоса. После накараха Петра да им разкаже за Дамаск, макар тя да протестираше, че той не е нищо особено, а просто град, щастлив от победата.
— Войната още не е свършила — напомни Питър.
— Те са изпълнени от стремеж за мюсюлманско единство — каза Петра.
— Както знаете, следващото важно нещо е, че християните и евреите се обединиха — обади се Граф. — В края на краищата единствената пречка помежду им беше тази работа с Исус.
— Хубаво е — каза Тереза — да има по-малко разделение на света.
— Ще са нужни още много разделяния, за да се стигне до въпросното „по-малко разделение“ — подхвърли Джон Пол.
— Аз ви казах, че хората в Дамаск са щастливи, но не знам дали това е правилно — каза Петра. — Вече назряват неприятности. Един имам проповядва, че Индия и Пакистан трябва да се обединят отново под управлението на едно-единствено правителство.
— Нека отгатна — изсумтя Питър. — Сигурно е мюсюлманин.
— Ако им харесва това, което Вирломи причини на китайците — каза Бийн, — направо ще заобичат онова, към което тя може да подтикне индусите, за да се освободят от пакистанците.
— Едва ли — поклати глава Петра. — Все едно Питър да заобича речта на иракския политик, който обяви, че в свят, дарен от Аллах с халиф, няма нужда от хегемон.
Те се засмяха, но скоро лицата им станаха сериозни.
— Може би е прав — каза Питър. — Може би, когато тази война свърши, халифът ще бъде хегемонът, фактически, ако не по име. Лошо ли ще е? Целта беше да се обедини света в мир. Аз се заех доброволно да опитам, но ако го направи някой друг, няма да искам смъртта му, защото ме е изместил.
Тереза го хвана за китката, а Граф тихо се засмя.
— Продължавай да говориш в този дух — усмихна се майка му — и най-сетне ще разбера защо съм те подкрепяла през всичките тези години.
— Халифът не възнамерява да замести хегемона — успокои го Бийн, — нито да заличи нуждата от него.
— Така ли? — изненада се Питър.
— Един лидер не може да закара своите хора на място, където те не искат да отидат.
— Но те искат той да управлява света — възрази Петра.
— Но за да управлява света, Алай трябва непрекъснато да постъпва така, че целият свят да бъде доволен от неговото управление — обясни съпругът й. — Уви, не е възможно да направи един не-мюсюлманин доволен, без да направи един правоверен мюсюлманин крайно недоволен. Това провали китайците в Индия. Не може да погълнеш една нация. Тя ще намери начин да бъде повърната. Моля за твоето извинение, Петра.