„Единствената причина това правителство да се задържи на власт е, че китайците са гълъби. Можеш да ги риташ непрекъснато, но те се връщат за още ритници. А най-лошите от тях са бюрократите. Китай е измислил бюрокрацията едно хилядолетие преди останалата част от света и сега усъвършенства изкуствата Объркване, Политиканстване и Преувеличаване до равнища, непознати никъде другаде по света. В сравнение с нея византийската бюрокрация е била направо праволинейна!“
Как е успял Ахил? Той е чужденец, престъпник, луд — това е добре известно на правителството — но въпреки това е прескочил раболепните подлеци и е стигнал до равнището, на което се взимат решенията. Повечето хора дори не знаят къде се намира това равнище, тъй като то със сигурност не е известно на известните лидери на върха. Те са твърде стари за да приемат нещо ново, и твърде уплашени, че ще загубят привилегиите си, а престъпленията им, извършвани десетилетия наред, ще бъдат разкрити. Ето защо мърморят само: „Постъпете, както мислите, че е разумно.“
Решенията се взимаха две равнища по-ниско, от съветници и помощници на върховните генерали. На Хан Цу му бяха необходими шест месеца, за да разбере, че срещата с най-високопоставения човек е безполезна, защото той щеше да се посъветва със своите помощници и всеки път да следва техните препоръки. Сега изобщо не искаше да се среща с помощници и съветници, но разбира се, за да се организира среща на върхушката, трябваше да се направи подробна молба до всеки генерал, която да го информира колко жизненоважно е събранието да се проведе незабавно. Беше банално, защото всеки генерал, вместо да присъства лично, щеше да изпрати на събранието свой помощник.
Хан Цу подозираше, че целият този сложен фарс не е, за да се покаже уважение към традицията и формата, а за заблуда на генералите. Така излизаше, че от тях зависи само дали да присъстват лично, или да изпратят свой помощник.
Разбира се, възможно беше генералите изобщо да не виждат съобщенията и помощниците да взимат решенията вместо тях. Все пак по-вероятно беше неговата бележка да е стигнала до всеки генерал с някакъв коментар, например: „Благороден и достоен ваш колега ще бъде обиден, ако не присъствате“ или „Това е досадно губене на времето на храбър лидер като вас, вашият недостоен помощник ще се радва да си води бележки и да докладва, ако се каже нещо важно“.
Хан Цу не беше лоялен към никой от тези палячовци. Случеше ли се да вземат собствени решения, те винаги бяха безнадеждно погрешни. Онези, които не бяха напълно свързани с традицията, бяха в плен на егото си и също не бяха стока.
Въпреки това Хан Цу бе напълно лоялен към Китай, винаги действаше в защита на най-големите интереси на Китай и щеше да продължи да действа по същия начин.
Бедата беше, че той често определяше „Най-големият интерес на Китай“ по начин, който можеше да му струва живота.
Ясен пример за това беше съобщението, което изпрати до Бийн и Петра, с надеждата да разберат опасността за хегемона, ако той наистина бе повярвал, че Хан Цу е новият източник. Изпращането на такава частица информация беше несъмнено предателство, тъй като авантюрата на Ахил се одобряваше на най-високите равнища и следователно представляваше официална китайска политика. И въпреки това би било катастрофа за престижа на Китай, ако светът научи, че Китай е изпратил убиец да ликвидира хегемона.
Изглежда, никой не го разбираше, най-вече защото управляващите отказваха да виждат Китай като нещо друго освен център на света, около който обикалят всички останали страни. Какво ги интересуваше, че Китай ще е обявен за страна на тирани и убийци? Според тях, ако някой не харесваше онова, което прави Китай, тогава този някой можеше да си отиде у дома и да поплаче над бирата си.
Но никоя страна не беше непобедима, дори Китай. Хан Цу го разбираше, макар другите да не го разбираха.
Завладяването на Индия беше прекалено лесно. Тогава Хан Цу бе настоявал за изработване на планове за всички видове непредвидени случаи, когато нещата тръгнат на зле с изненадващи нападения на индийската, тайландската и виетнамската армии. Но Ахиловата кампания за измама беше толкова успешна и тайландската стратегия за отбрана — толкова ефективна, че индийците бяха напълно заангажирани, запасите им — изчерпани, а моралът им — паднал възможно най-ниско. Тогава китайските армии започнаха да преминават границите, да раздробяват индийската армия на части и да поглъщат всяка част за дни, а понякога за часове.
Разбира се, цялата слава отиде за Ахил, макар че грижливото планиране на Хан Цу и персонала му от почти осемдесет випускници на Военното училище постави китайските армии на точното място и в точното време. Екипът на Хан Цу бе написал заповедите, но на практика те бяха издадени от отдел „Администрация“, който спечели и медалите. „Стратегия и планиране“ получи една-единствена групова похвала, която по-скоро звучеше като морална, сякаш някакъв подполковник беше подхвърлил: „Добър опит, момчета, ние знаем, че имахте добри намерения.“