— Знаеш ли какво? — предложи Бийн. — Никой няма да е против, че видеофилмите са записани предварително. Но още по-добре би било за теб да излезеш пред камера, на живо, да се обявиш сам за халиф и да съобщиш какво правят твоите армии в Шинджиянг.
— Опасността да направя това на живо е, че може да се изпусна, че нахлуването в Шинджиянг не е главната офанзива.
— Алай, ти можеш съвсем спокойно да заявиш, че това не е главната офанзива — така половината китайци ще помислят, че става дума за дезинформация, предназначена да задържи техните войски в Индия, притиснати до пакистанската граница. Всъщност аз даже ти го препоръчвам, защото след време ще имаш репутацията на човек, който говори истината. Благодарение на което по-късните ти лъжи ще са по-ефективни.
Алай се засмя:
— Много ме успокои.
— Ти страдаш — каза Петра — от проблема, който мъчи всички най-висши командири в ерата на бързите комуникации. В миналото Александър и Цезар са били точно там, на бойното поле. Те са наблюдавали, издавали са заповеди, справяли са се с проблемите. Те са били необходими. А ти си заврян тук в Дамаск, защото точно тук е центърът на всички комуникации. Ако някъде си необходим, това е точно тук. Но така пък, вместо да мислиш за хиляда неща като древните пълководци, си изнервен и не можеш място да си намериш.
— Препоръчвам ти да се разхождаш — усмихна се Бийн.
— Играеш ли хандбал? — попита Петра.
— Схващам идеята ви — каза Алай. — Благодаря ви. Ще бъда търпелив.
— И помисли върху моя съвет — напомни Бийн. — Да отидеш на живо и да кажеш истината. Твоите хора ще те заобичат повече, ако видят колко дръзко и самоуверено обясняваш на врага какво възнамеряваш да правиш, а врагът не може да ти попречи да го сториш.
— Отивайте си вече — разсмя се Алай. — Започвате да се повтаряте.
Бийн стана. Петра също.
— Разбирате, че след това няма да имам време за вас — промълви халифът. — Те спряха и се обърнаха. — Веднъж щом съществуването ми бъде обявено и всеки научи, ще започна да давам приеми. Да се срещам с хора. Да решавам спорове. Да се показвам като истински халиф.
— Благодаря ти за времето, което прекара с нас досега — каза Петра.
— Надявам се никога да не застанем един срещу друг на бойното поле — каза Бийн. — По начина, по който се наложи да застанем срещу Хан Цу в тази война.
— Запомнете едно — каза Алай. — Лоялността на Хан Цу е разделена. Моята не е.
— Ще го запомня — обеща Бийн.
— Салаам — пожела им халифът. — Нека в сърцата ви цари мир.
— Нека цари мир и в твоето — усмихна се Петра.
Когато събранието свърши, Хан Цу не знаеше дали са повярвали на предупреждението. Е, ако не бяха му повярвали сега, след още няколко часа нямаше да имат друг избор. Главният въоръжен отряд при нахлуването в Шинджиянг несъмнено щеше да започне своята атака утре точно преди разсъмване. Сателитното разузнаване щеше да потвърди това, което той им беше казал днес, но на цената на дванайсет или повече часа бездействие.
Най-обезпокоителният момент обаче беше дошъл към края на събранието, когато старшият помощник на старшия генерал бе попитал:
— И така, ако това е началото на една главна офанзива, какво препоръчвате вие?
— Изпратете всички налични войски на север, нека са най-малко петдесет процента от всичките гарнизонни войски на границата с Русия. Подгответе ги да се справят не само с тези партизани на коне, а също и с голяма механизирана армия, която вероятно ще нахлуе утре.
— А какво ще кажете за съсредоточаването на войски в Индия? — попита помощникът. — Тези са нашите най-добри войници, най-добре обучените и най-мобилните.
— Оставете ги там, където са — отвърна Хан Цу.
— Но ако оголим гарнизоните по границата с Русия, руснаците ще ни нападнат.
— Руснаците изобщо не се бият добре извън своите граници — изказа се друг помощник. — Нападнете ги и те ще ви унищожат, но ако те ви нападнат, войниците им няма да се бият.
Хан Цу прикри презрението си към такава нелепа преценка.
— Руснаците ще сторят каквото решат — каза Хан Цу, — а ние ще направим каквото е необходимо, за да им отвърнем. Но не спирайте войските ни да тръгнат срещу настоящ враг, само защото ще са нужни срещу хипотетичен такъв.
Всичко вървеше много добре, докато старшият помощник на старшия генерал не каза:
— В такъв случай препоръчвам възможно най-бързото изваждане на войските от Индия за посрещане на тази настояща заплаха.
— Не това имах предвид — каза Хан Цу.
— Но аз имах предвид точно това — обяви помощникът.