— Аз мисля, че офанзивата е мюсюлманска — настоя Хан Цу. — Врагът отвъд границата на Пакистан е същият враг, който ни напада в Шинджиянг. Те със сигурност очакват да направим точно това, което предлагате вие. Така тяхната главна офанзива ще има по-добър шанс за успех.
Помощникът само се засмя, а другите бързо го последваха.
— По време на детството си, вие, Хан Цу, сте прекарали много години извън Китай. Индия е много далечно място. Какво значение има какво се случва там? Ние можем да я завладеем отново, когато поискаме. А тези нашественици в Шинджиянг са във вътрешността на Китай. Руснаците са разположени на китайската граница. Това е истинската заплаха, без значение какво мисли врагът.
— Защо? — писна му на Хан Цу и той открито предизвика старшия помощник. — Защото чужди войски на китайска земя ще означава, че настоящето правителство губи райския мандат ли?
Около масата се разнесе скърцане на зъби. Споменаването на старата идея за райския мандат беше безочие и не в тон с правителствената политика.
Хан Цу реши, че щом е почнал да ги дразни, няма да спира до тук:
— Всеки знае, че Шинджиянг и Тибет не са част от Хан Китай. Те не са по-важни за нас от Индия — завладени земи, които никога няма да станат напълно китайски. Веднъж, много отдавна, ние притежавахме Виетнам и го загубихме, а загубата не означаваше нищо за нас. Но китайската армия е нещо скъпоценно. И ако вие извадите войските от Индия, рискувате да загубите милиони от нашите хора заради тези мюсюлмански фанатици. Тогава няма да се безпокоим за райския мандат. Вече ще имаме вражески войски в Хан Китай, преди да сме го разбрали — и няма никакъв начин да се защитаваме срещу тях.
Около масата цареше мъртва тишина. Те вече го мразеха, защото им говореше за поражение… и им казваше непочтително, че техните идеи са погрешни.
— Надявам се, че никой от вас няма да забрави това събрание — продължи Хан Цу.
— Може да сте сигурен в това — процеди старшият помощник.
— Ако бъркам, ще понеса последствията от моята грешка и ще се радвам, че в края на краищата вашите идеи не са били глупави. Доброто за Китай е добро за мен, дори ако аз съм наказан за моите грешки. Но ако изляза прав, тогава вие ще разберете що за хора сте. Защото ако сте истински китайци, които обичат страната си повече от своите кариери, ще си спомните, че съм бил прав, ще ме върнете и ще ме слушате, както трябваше да ме послушате днес. Но ако сте нелоялни, егоистични градински прасета, каквито мисля, че сте, ще се погрижите да бъда убит, така че никой извън това помещение никога да не разбере как сте чули едно истинско предупреждение, когато все още е имало време да спасите Китай от най-опасния враг, с когото сме се сблъсквали от времето на Чингиз Хан насам.
Каква славна реч. И колко освежаващо в действителност е да кажеш това със своите уста на хората, които най-много се нуждаят да го чуят, вместо да преиграваш многократно.
Разбира се, той щеше да бъде арестуван още тази вечер и — напълно възможно — разстрелян още преди разсъмване. Всъщност, най-вероятно щяха да го арестуват, за да повдигнат обвинение за предаване на информация на врага. Така щяха да хвърлят върху него вината за поражението, което той единствен се опитваше да предотврати. Имаше горчива ирония в съдбата, която сполетяваше китайците, разполагащи с малко власт. Сякаш беше специално удоволствие да накажеш достоен мъж за престъпленията на този, който притежава по-голяма власт.
Но Хан Цу нямаше да се крие. В този момент може би имаше шанс да напусне Китай и да отиде в изгнание. Но той нямаше да го направи.
Защо ли?
Защото не можеше да напусне страната си, когато тя бе в нужда. Можеше да го убият, ако остане, но имаше много други китайски войници на неговата възраст, които щяха да умрат през следващите дни и седмици. Щеше да е един от тях. Съществуваше и шанс, макар и малък, сред мъжете на събранието да е имало почтени хора и Хан Цу да остане жив, докато се изясни дали е бил прав. Вероятно тогава — противно на всички очаквания — те щяха да го реабилитират и да го попитат как да се спасят от бедствието, което бяха докарали на Китай.
Междувременно беше гладен, а наблизо имаше малък ресторант, който той харесваше и където управителят и съпругата му третираха Хан Цу като член от тяхното семейство. Те не се интересуваха от високия ранг или славата му на герой от джийша на Ендър. Харесваха компанията му и големия му апетит, сякаш се хранеше в най-изисканата кухня на света. А за него тя наистина беше такава. Ако това бяха последните му часове на свобода или дори на живот, защо да не ги прекара с хората, които харесва, и храната, на която се наслаждава?