сновеше из ресторанта — същински корабокрушенец, оглеждащ хоризонта.
— Е… — наклони глава към мен той. — Разкажи за приключението в Гоа?
Извадих от джоба си вързопче писма, привързани със синя панделка, и му го подадох.
Дидие го пое и го задържа в шепи, сякаш беше ранено птиче.
— А ти… с бой ли се наложи да ги вземеш? — попита ме, все така взрян в писмата.
— Не.
— Ах… — въздъхна и бързо вдигна очи.
— А трябваше ли?
— Не, не, разбира се! — Дидие подсмръкна, просълзен. — Дидие няма толкова пари.
— Ти въобще не си ми плащал.
— Практически, като не плащам, аз пак си плащам. Прав ли съм, Навин?
— Нямам представа за какво говорите — отвърна Навин, — затова, естествено, съм
съгласен с всичко.
— Просто… — Дидие подсмръкна, вперил очи в писмата. — Мислех си, че той може да
окаже мъничко съпротива, за да запази любовните ми писма. Да… да прояви някакви
остатъци от обич.
Спомних си маймунското изражение на омраза по лицето на Густаво, бившия любовник
на Дидие, докато крещеше ругатни по адрес на Дидиевите гениталии, и как метна писмата в
ямата за боклук под задния прозорец на бунгалото си.
Наложи се да го тегля за ухото, за да го накарам да слезе в ямата, да извади писмата, да
ги избърше и да ми ги даде.
— Не — казах. — Обичта е отлетяла.
— Е, Лин, благодаря ти — въздъхна Дидие и пусна писмата в скута си, щом донесоха
бирите. — Сам бих отишъл да си ги взема, ако не беше онази дреболия с издадената заповед
за арест на моето име в Гоа.
— Трябва да ги следиш тези заповеди, Дидие, че взех да им губя края — отбелязах. —
Можеш да облепиш цяла стая с моите подправени документи. Уморих се да те измъквам от
всичките обвинения.
— Но в цяла Индия имам издадени само четири заповеди за арест, Лин.
— Само четири?
— По едно време бяха девет. Май съм взел да влизам в… правия път — Дидие изплю
противната дума през свити устни.
— Клевета! — отбеляза Навин.
— Виж ти, благодаря! Ти… ти си един много приятен младеж, знаеш ли. Обичаш ли
пистолети?
— Не ме бива много по връзките — отвърна Навин, допи си бирата и стана. — Близък
съм само с пистолета в ръката си.
— Бих могъл да съм ти от полза тогава — засмя се Дидие.
— Сигурен съм — разсмя се Навин. — Лин, за онзи костюмар, дето следи зодиакалните
Джорджовци, ще поразровя и ще те потърся тук.
— Бъди внимателен, още не знаем с какво си имаме работа.
— Спокойно — усмихна се той, въплъщение на безстрашната безсмъртна младост. — Аз
ще си тръгвам. Дидие, за мен беше чест и удоволствие. Довиждане.
Изпратихме го с очи навън, в привечерната мараня. Веждите на Дидие се сключиха.
— Какво? — попитах го.
— Нищо! — тросна се той.
— Какво, Дидие?
— Нищо, казах!
— Знам, но познавам този поглед.
— Какъв поглед! — сопна се той, все едно го бях обвинил, че ми е задигнал пиенето.
Дидие Леви беше в средата на четирийсетте. Първата зимна слана вече бе прошарила в
спирали тъмните му къдри. Кротките му яркосини ириси плаваха сред оплетените като
актиниеви пипала червени капиляри в бялото на очите му, правейки го да изглежда млад и
развратен, щом се усмихнеше — палавото момче все тъй надничаше през очукания от живота
мъж.
Той се наливаше с всякакъв алкохол по всяко време на денонощието, изтупан като денди
дълго след като всички останали дендита се бяха стопили в жегата, пушеше поръчкови
джойнтове от специално изработена табакера, беше спец в повечето престъпления и майстор
в някои и не криеше хомосексуалността си в един град, където това продължаваше да се
смята за оксиморон.
Познавах го от пет години; бях го опознал в пререканията с враговете — и външни, и
вътрешни. Той беше смелчага: един от мъжете, които ще застанат до теб срещу дулото на
пистолет и никога не биха побягнали, независимо какво ще се случи.
Беше истински. Изразяваше онази уникалност да е такъв, какъвто по собствена воля се е
направил. Бях го опознал чрез изгубените любови, тревожната похот и коленопреклонните
озарения — и мои, и негови. Бях прекарал с него достатъчно дълги нощи на вълк единак, за
да го обикна.
— Този поглед — повторих. — Този поглед, подсказващ, че знаеш нещо, което всеки би