— Добре. Според мен те са набожни. И не просто набожни, а пламенно вярващи.
Мисля, че те са влюбени в Бога, омаяни са от Бога всъщност, и когато изобразяват техния Бог
без вяра, го чувстват като оскърбление към своята вяра.
— Значи казваш, че не би трябвало да ми позволят да изложа тези творби? —
настояваше Риш.
— Не съм казал такова нещо.
— Кой е тоя бе, ебаси? — възкликна брадатият, без да пита никого конкретно.
— Моля те — продължи Риш. — Обясни ми какво точно каза.
— Аз защитавам твоето право да твориш и показваш изкуство, но мисля, че това право
върви с някои отговорности и че ние като артисти носим отговорност да не будим чувства на
оскърбление и обида в името на изкуството. В името на истината — може би. В името на
справедливостта и свободата, да. Но не и в името на изкуството.
— Защо не?
— Ние стъпваме високо, върху раменете на нашите предшественици, когато се
самоизразяваме като хора на изкуството, и трябва да останем верни на най-доброто у хората
на изкуството преди нас. Това е дълг.
— Кой е тоя бе, ебаси? — попита брадатият младеж наниза от червени мотоциклетни
стопове.
— Значи ако тези хора се обиждат, виновният съм аз? — попита Риш тихо и сериозно.
Той започваше да ми става симпатичен.
— Повтарям! — обади се настоятелно брадатият младеж. — Кой е тоя бе, мамка му?
Брадатият младеж не ми беше симпатичен. — Аз съм оня, дето ще ти пренареди
граматиката, ако пак се обърнеш към мен в трето лице — казах тихо.
— Той е писател — прозя се Анушка. — Те спорят, защото…
— Защото могат — намеси се Лиса и ме дръпна за ръката, за да ме вдигне на крака. —
Хайде, Лин, време е за танци.
От тежките тонколони, монтирани на пода, затътна силна музика.
— Обичам тази песен! — изкрещя Анушка, скочи и издърпа Риш да стане. — Танцувай с
мен, Риш!
Прегърнах Лиса и я целунах по шията.
— Давай — усмихнах се, — танцувай. Аз ще поразгледам отново изложбата. Ще те
чакам навън.
Лиса ме целуна и се присъедини към танцуващите. Аз се запромъквах между
танцьорите, стараейки се да устоя на приливната вълна на музиката.
В галерията застанах пред бронзираните гипсови релефи, които претендираха, че
разказват историята за убийствата на Сапна. Двоумях се дали това е кошмарът на
художничката, или моят собствен кошмар.
Бях загубил всичко. Загубих родителските права над дъщеря си. Навлязох като
сомнамбул в хероиновата зависимост и въоръжените грабежи. Когато ме заловиха, ме
осъдиха на десет години изтощителен труд в затвор с максимална сигурност.
Бих могъл да ви разкажа как ме биеха през първите две и половина години, докато
излежавах присъдата. Бих могъл да ви изредя още половин дузина разумни причини да
избягам от един безумен затвор, но истината е проста: един ден свободата стана по-важна за
мен дори от живота. И в този ден аз отказах да стоя в клетка. Не и днес. Повече — не.
Избягах и започнаха да ме издирват.
Животът ми на беглец ме отведе от Австралия през Нова Зеландия, та чак до Индия.
Шест месеца в едно забутано село в Махаращра ме научиха на езика на фермерите.
Осемнайсет месеца в градския бордей ме научиха на езика на улицата.
В Бомбай пак влязох в затвора, както понякога им се случва на бегълците. Човекът, платил откупа на властите за моята свобода, беше един мафиотски бос, Кадербай. Имаше за
какво да му свърша работа. На него всеки имаше за какво да му свърши работа. И докато
работех за Кадербай, нито едно ченге в Бомбай не ме преследваше и нито един затвор не ми
предлагаше гостоприемството си.
Фалшифициране на паспорти, контрабанда, търговия със злато на черно, нелегална
обмяна на валута, рекет, войни между банди, Афганистан, вендети — по един или друг начин
животът на мафията изпълваше моите месеци и години. И нищо от това нямаше особено
значение за мен, защото мостът към миналото, към моето семейство и приятели, към моето
име и моя народ и всичко онова, което съм бил преди Бомбай, вече го нямаше — също като
мъртъвците, дебнещи от бронзовия фриз на Розана.
Напуснах галерията, проврях се през оредялата тълпа, излязох и приседнах на
мотоциклета си оттатък улицата, срещу входа.