— Е сега вече ми стана от ясно по-ясно.
— Тя използваше ли езика на тялото, докато разговаряше с теб?
— Как да е използвала езика на тялото?
— Прави се, че я боли гърбът и започва да върти бедра в кръг, уж да се разкърши.
Направи ли го?
— Не.
— Това е добре.
— Така ли?
— Да, защото е доста секси и го направи за мен, но не и за теб.
— Някъде там, на скришно, логиката върти бедра, сигурен съм, но ще пропусна това
покрай ушите си. Все пак езикът на тялото на Анушка за мен беше разгадаем.
— И мечка ще разгадае езика на нейното тяло — вметна бързо Лиса и ме плесна по
ръката.
— Къде каза, че се изявява тя? — разсмях се.
— Не съм казала! — плясна ме отново.
Мидената гривна прозвънна на китката й — подаръкът, който и бях донесъл от Гоа.
Музиката на мидите продължи още малко, докато въртеше ръката си, а после ги притисна със
свободната си Длан и те замлъкнаха.
— Гадно ли ти беше тази вечер? Да съжалявам ли, че те накарах да дойдеш, а току-що бе
пристигнал от път?
— Ни най-малко. Приятелите ти наистина ми харесаха, пък и беше крайно време да се
запознаем. Розана също ми хареса, огън момиче.
— Много се радвам. Тя не е само партньор, с нея станахме близки. Намираш ли я за
привлекателна?
— Какво?
— Спокойно — каза тя, като си играеше със завивката. — И аз я намирам за
привлекателна.
— Какво?
— Тя е умна, всеотдайна, смела, надарена с творчески способности, ентусиазъм и е лек
характер. Просто е страхотна!
Взрях се в меката брегова линия на дългите й стройни крака.
— Я ми обясни пак за какво говорим?
— Ти я смяташ за секси — каза тя.
— Какво?
— Спокойно, и аз я смятам за секси.
Тя взе ръката ми и я постави между краката си.
— Много ли си уморен? — попита.
Погледнах пръстите на краката й, извити навътре в дъга като ветрило.
— Никой никога не е чак толкова уморен.
Беше хубаво. Винаги беше хубаво. Споделяхме любяща нежност и това беше начинът ни
да се обичаме. И може би защото и двамата знаехме, че това някой ден все ще свърши, оставяхме телата ни да изговорят онова, което сърцата ни не успяваха.
Отидох в кухнята за студена вода, донесох чаша и я оставих на масата до леглото й.
Гледах я — красива, здрава, свила се на кравай като спяща котка. Опитах се да измисля
как ли би могла да изглежда представата й за любовта и доколко се различава от моята.
Легнах до нея и наместих тялото си в контурите на нейния сън. Докато спеше, пръстите
на краката й несъзнателно застъпиха моите. И по-честно от разума, спящото ми тяло
препъна колене, притисна се към затворената врата на гърба й и зачука по нея с юмрука на
молещото се за обич мое сърце.
ПЕТА ГЛАВА
ДА КАРАШ МОТОЦИКЛЕТ Е ПОЕЗИЯ на скоростта. Тънкото равновесие между
елегантното маневриране и смъртоносното не е истина и като всички истини тя изстрелва
пулса ти чак до небето. Миговете вечност на седлото се откопчват от препъващия се ход на
времето, на пространството, на целта. Да се носиш на колелата, във въздушния поток, в
летежа на освободения дух, където няма привързаност, няма страх, няма радост, няма омраза, няма любов, нито злоба — за някои разярени мъже, за мен, разярения мъж, това е най-
близкото до състоянието на благодат.
Пристигнах в добро настроение в работилницата за паспорти, използвана от
Компанията на Санджай. Тази сутрин минах по спокойния път за работа, пътуването бе
избистрило мислите ми и ме остави с кротка усмивка. Усещах я с цялото си тяло.
Работилницата беше главният ни център за подмяна и изготвяне на фалшиви паспорти.
Като главен фалшификатор и имитатор на паспорти и други документи за самоличност за
Компанията на Санджай аз почти всеки ден прекарвах там поне по няколко часа.
Отворих вратата и усмивката ми от пътуването с мотоциклета замръзна. Пред мен
стоеше млад непознат. Той протегна ръка за поздрав.
— Лин! — възкликна и ми стисна ръката, все едно помпаше вода от селския
кладенец. — Казвам се Фарзад. Влизай!
Свалих си тъмните очила, приех поканата му да вляза в собствения си кабинет и видях, че в ъгъла на обширното помещение са сложили второ бюро. То беше затрупано с купчини
документи и рисунки.
— Настаниха ме тук… преди около две седмици — каза Фарзад и кимна към бюрото