си. — Дано не си против.
— Зависи.
— От какво зависи?
— От това кой си ти, мамка му, и какво, дявол го взел, правиш в моя кабинет.
— А… — засмя се той и се поотпусна, колкото да се настани на новото си бюро. — На
това лесно ще ти отговоря. Аз съм новият ти помощник. Няма лабаво!
— Не съм искал нов помощник. Старият ми харесваше.
— Но аз си мислех, че нямаш помощник?
— Именно.
Ръцете му се замятаха в скута му като риби, изхвърлени на брега. Прекосих стаята и
погледнах през издължените прозорци надолу към работилницата. Забелязах, че и там има
промени.
— Какво става, по дяволите?
Слязох по дървените стъпала на долния етаж, където се помещаваше работилницата, и
се запътих към новите бюра и осветителни тела. Фарзад вървеше подире ми и говореше като
картечница:
— Решиха да разширят отдела за подправени документи и той да включва и документи
за образование. Мислех, че ти знаеш.
— Какви документи за образование?
— Дипломи, свидетелства за научни степени, сертификати за правоспособност и тям
подобни. Затова ме привлякоха.
Той се спря изведнъж и ме загледа как вземам документ от едно от новите бюра. Беше
магистърска диплома по инженерство, уж издадена от престижен университет в Бенгал.
На нея бе изписано името на млад мъж, мой познат — син на мафиотска мутра от
района на рибарската флотилия: колкото слабоумен, толкова и свидлив и отвсякъде
погледнато — най-алчното гангстерче в Сасуун док.
— Те… ме докараха… — завърши Фарзад със запъване, — з-з-защо-то имам
магистърска степен по бизнес администрация. Истинска, искам да кажа. Няма лабаво.
— Отиде кварталът. Никой ли вече не учи философия?
— Тате учи — отвърна той. — Той е утилитарист с уклон към Щайнер.
— Моля ти се, който и да си ти — още не съм си изпил чая!
Отидох на друга маса и взех втори фалшив документ за квалификация. Беше диплома за
бакалавър по медицина, специалност зъбна хирургия. Докато се мъчеше да разгадае
изражението ми, Фарзад отново занарежда:
— Всичко е наред, да знаеш. Нито една от тези фалшиви дипломи няма да бъде
използвана някога в Индия. Всички те са за хора, които искат да си намерят работа в
чужбина.
— А, значи така може — отвърнах без усмивка.
— Точно така! — ухили се той радостно. — Да пратя ли да донесат чай?
Донесоха чая в ниски, оплетени в пукнатини стъклени чашки, и докато пийвахме, доста
си поговорихме; започвах да го харесвам.
Фарзад беше от малката, но благополучна и влиятелна общност на парсите. Беше на
двайсет и три години, неженен и живееше с родителите си и цялата рода в голяма къща
недалеч от бомбайския бордей, където живях някога.
След двегодишна аспирантура в Съединените щати той започнал работа в компания за
фючърсна търговия в Бостън. Още през първата година се забъркал в сложна пирамида, управлявана от началника на фирмата му.
Въпреки че Фарзад не бе участвал пряко в криминалната интрига на работодателя си, името му изплувало в трансфери на средства към тайни банкови сметки и поради
вероятността да бъде арестуван, той се върнал в Индия, възползвайки се от случайно
изникналото, макар и злощастно оправдание, че трябва да посети болния си чичо, който бил
на смъртно легло.
Много добре познавах чичото, Кеки. Той бе мъдрият съветник на Кадербай, оглавяваше
южен Бомбай и имаше място в Съвета на мафията. В сетните си часове парсът съветник бе
помолил новия глава на мафията, Санджай Кумар, да закриля младия Фарзад — племенника
му, когото имаше за свой син.
Санджай приел Фарзад и му казал, че няма да го застрашава преследване от страна на
Съединените щати, ако остане в Бомбай и работи за мафиотската Компания. Докато бях в
Гоа, Санджай го бе уредил на работа в моята работилница за фалшиви паспорти.
— Сега страшно много хора се изнасят от Индия — каза Фарзад, докато пиеше втория си
чай. — И режимът ще се пооблекчи. Ще видиш. Няма лабаво.
— Аха.
— Ограниченията и законите до един ще се променят, всичко ще стане по-свободно и
по-лесно. Хора ще напускат Индия, ще се връщат в Индия, ще започват бизнес тук и в
чужбина, ще придвижват пари навсякъде. И всички те по един или друг начин ще имат нужда