или желание да се сдобият с документите, които им дават по-добър шанс в Америка, в
Лондон, Стокхолм или Сидни, разбираш ли?
— Пазарът е голям, а?
— Огромен, направо огромен! Подхванахме го само преди две седмици, а вече за да
изпълним поръчките, се налага да работим на две смени.
— На две смени, значи?
— Без умора, баба[12].
— И… когато на някой наш клиент, който си купува диплома за инженер, вместо да учи
за нея, му възложат да построи мост, той няма ли да рухне и да убие няколкостотин души?
— Не се напрягай, баба — отвърна той. — В повечето страни с фалшива диплома
стигаш само до вратата. След това трябва да учиш още повече, за да покриеш тамошните
критерии и да получиш акредитация. А нашите хора, индийците, знаеш ги. Пуснеш ли ги
през вратата, ще купят и къщата, а после и съседната къща, а след това за нула време и
улицата ще стане тяхна и ще почнат да дават къщите под наем на бившите им собственици.
Такива сме ние. Няма лабаво, йаар.
Фарзад беше мил младеж с открито лице. С мен се отпускаше и не се боеше, кафявите
му очи се взираха с невъзмутимо спокойствие, извиращо от дълбините на жизнерадостния му
възглед за света.
По пълните му кръгли и леко разтворени устни постоянно играеше усмивка. Кожата му
беше много бяла, по-бяла от загорялото ми лице под късо подстриганата руса коса.
Западняшките му шикозни джинси и копринената дизайнерска риза му придаваха вид на
гостенин, на турист, а не на човек, чието семейство живее в Бомбай от триста години.
Лицето му бе чисто, по кожата му не се виждаха никакви белези, драскотини или
заздравяващи насинявания. Докато слушах веселото му бъбрене, ми мина през ума, че
вероятно никога не е участвал в сбиване и дори не е свивал юмрук от гняв.
Завиждах му. Когато си позволявах да погледна в полусрутения тунел на миналото си, ми се струваше, че съм се бил цял живот.
Двамата с по-малкия ми брат бяхме единствените момчета католици в нашия суров
работнически квартал. Някои от съседите ни, корави работнически момчета, търпеливо
причакваха всяка вечер пристигането на училищния ни автобус и се биеха с нас по целия път
до дома, ден след ден.
И това нямаше край. Едно пътуване до търговския център беше като пресичане на
зелената линия и навлизане във вражеска територия. Местни доброволчески отряди или
улични банди нападаха външните хора с онази свирепост, която бедните упражняват
единствено върху бедни. В моя квартал тренировките по карате и записването в местния
боксьорски клуб бяха животоспасяващи мерки.
Всяко хлапе, което имаше куража да се бие, изучаваше някакво бойно изкуство и всяка
седмица му се предоставяха възможности да упражнява наученото. Травматологията и
спешното отделение на местната болница в петък и събота вечер се пълнеха с младежи, на
които им зашиваха раните по устите и очите или им кърпеха счупените носове за трети път.
Аз бях един от тях. Медицинският ми картон в местната болница бе по-тежък от том с
шекспирови трагедии. И то преди да вляза в затвора.
Докато слушах радостното мечтателно бъбрене на Фарзад за колата, за която пестял, и за
момичето, което искал да покани на среща, почувствах натиска на двата дълги ножа, които
неизменно носех на кръста си. В тайното чекмедже на един шкаф в апартамента ми имаше
два пистолета и двеста патрона. Ако Фарзад нямаше оръжие или не бе склонен да използва
оръжие, значи беше сбъркал бизнеса. Ако не знаеше да се бие или какво е да те пребият — бе
сбъркал бизнеса.
— Захванал си се с Компанията на Санджай — казах. — Не прави планове за много
напред.
— Две години. — Фарзад сви ръце в шепи пред себе си, все едно държеше този къс
време и обещанията, които той съдържаше. — Две години на тази работа, а после ще си
взема всичките спестени пари и ще открия малък собствен бизнес. Консултантски услуги за
хора, опитващи се да спечелят зелена карта за САЩ и какво ли не още. Това тепърва ще се
търси! Няма лабаво.
— Само си трай — посъветвах го с надеждата съдбата на бандата да му отпусне
желаните години.
— А, то е ясно, аз само…
Телефонът на бюрото ми иззвъня и го прекъсна.
— Няма ли да го вдигнеш? — попита Фарзад след няколко иззвънявания.