— Не обичам телефоните. Телефонът продължаваше да звъни.
— А защо тогава имаш телефон?
— Аз нямам. Кабинетът има. Ако толкова те дразни, вдигни го ти.
Той вдигна слушалката.
— Добро утро, тук Фарзад — каза той и отдръпна слушалката от ухото си.
От нея се разнесе гъргорене, все едно жвакаше кал или грамадни кучета ръфаха нещо.
Фарзад се втренчи в слушалката с ужас.
— За мен е — казах и той пусна слушалката в ръката ми.
— Салам алейкум, Назир.
— Линбаба?
Този глас можех да го разпозная и през пода.
— Салам алейкум, Назир.
— Ва алейкум салам. Ти ела! — изкомандва Назир. — Ела веднага!
— А „Как си, Линбаба" няма ли?
— Ти ела! — настоя Назир.
Гласът му наподобяваше ръмженето на страшилище, което влачи труп по чакълеста
автомобилна алея. Обичах го.
— Добре, добре, не спирай да се въсиш. Тръгвам.
Затворих телефона, взех си портфейла и ключовете за мотора и се запътих към вратата.
— По-късно пак ще поговорим. — Обърнах се да погледна новия си помощник. —
Струва ми се, че с теб ще се разберем. Наглеждай работилницата, докато ме няма, тик]
Думата извика широка усмивка на младото неопетнено лице.
— Билкут тик! — отвърна той. Става и още как!
Излязох от канцеларията, забравих за младия магистър по бизнес администрация, който
се занимаваше с изготвянето на фалшиви дипломи, пришпорих мотора по „Марин Драйв" и
поех по тясната пряка покрай надлеза „Метро".
На ъгъла до парсийския Храм на огъня видях приятеля ми Абдула да пресича с мотор
заедно с още двама души кръстовището пред мен. Бяха се запътили към тесните улички на
търговския квартал.
Докато изчаквах да се отвори пролука в почти несекващия поток от превозни средства, погледнах дали дежурният пътен полицай е зает с прибирането на рушвет от някого, минах
на червено и се устремих подир приятелите си.
Като член на Компанията на Санджай се бях клел да защитавам останалите от бандата с
цената на живота си — бандата на братята по оръжие. Абдула бе нещо повече от другите.
Високият дългокос иранец беше първият ми и най-близък приятел в мафията. Моята
преданост към него надхвърляше клетвения ми дълг.
Съществува дълбока връзка между гангстерите, вярата и смъртта. Всички мъже от
Компанията на Санджай смятаха, че душите им са в ръцете на техния личен бог, и всички те
се молеха преди и след убийство, толкова набожни бяха. Абдула бе вярващ не по-малко от
другите, макар никога да не проявяваше милост.
Що се отнася до мен, аз все още търсех нещо повече от стиховете, обетите и
почитанието, които намирах в свещените книги на вярващите. И докато се съмнявах във
всичко у себе си, Абдула бе винаги и неизменно уверен — уверен в своята непобедимост като
най-могъщия орел, реещ се над главата му в небесните висини над Бомбай.
Ние бяхме различни хора, различно обичахме и поривите ни за борба бяха различни. Но
дружбата също е вяра, особено за онези от нас, които почти в нищо друго не вярваме. А
простата истина бе, че когато и да го видех, сърцето ми неизменно литваше и се зарейваше в
мъничкото небе на душата ми.
Следвах го в трафика от коли и изчаквах възможност да се изравня с него. Възхищавах се
от изправения му гръб и непринуденото шофиране. Някои мъже и жени яздят кон, сякаш са
родени да яздят. Същият инстинкт донякъде важи и за карането на мотоциклет.
Фардин и Хюсеин, двамата мъже, съпровождащи Абдула, бяха добри ездачи и се возеха
на мотори от бебета, яхнали резервоарите на бащините си машини сред същото това
движение на същата улица, но така и не бяха постигнали лекотата, с която нашият ирански
приятел се носеше като речно течение, нито имаха сразяващия му вид.
Щом забелязах пролуката към мотора му и дадох газ да се изравня с него, той извърна
глава и ме погледна. Усмивка изтри сенките на сериозност от лицето му и той спря до
бордюра, а след него и Фардин, и Хюсеин.
— Салам алейкум — поздрави ме сърдечно той.
— Ва алейкум салам ва рахматуллахи ва баракатух. — Покоят и милостта на Аллах и
неговият благослов да са с теб.
Фардин и Хюсеин протегнаха ръце за поздрав.
— Чух, че ще ходиш на заседанието — рече Абдула.
— Да. Назир ми се обади. Помислих си, че и ти ще си там.