— Вярно, натам отивам.
— Значи минаваш по дългия път — засмях се аз, защото се бе запътил в друга посока.
— Първо трябва да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време. Ела с нас. Не е
далеч оттук, а мисля, че не познаваш мястото и хората.
— Добре — съгласих се. — Къде отиваме?
— Да се видим с Велоубийците — каза той. — По работа на Компанията.
Никога не бях посещавал свърталището на Велоубийците. Не знаех много за тях, но като
всеки мъж, подвизаваш се из бомбайските улици, бях чувал имената на двамата най-известни
от тях. Знаех и че ни превъзхождат числено — по шест-седем на един спрямо нас
четиримата.
Абдула запали мотора, изчака ни да потеглим и ни поведе сред рева на колите по пътя с
изправен гръб и високо, гордо вдигната глава.
ШЕСТА ГЛАВА
БЯХ ВИЖДАЛ НЯКОИ ОТ ВЕЛОУБИЙЦИТЕ, яхнали излъсканите си хромирани
колела, да се носят със самоубийствена скорост из търговските улички на Базара на
крадците. Бяха млади и винаги облечени в една и съща униформа от прилепнали долни ризи
в ярки цветове, известни като баняни, бели впити джинси и маратонки по последна мода.
Всички те приглаждаха косите си назад с парфюмирана помада, на лицата си носеха
биещи на очи татуировки за защита от уроки, а собствените си очи криеха зад еднакви
огледални авиаторски очила, лъскави като колелата им.
По общо съгласие сред вещите в занаята престъпници те боравеха най-умело с ножа от
всички убийци, които можеха да се купят за пари, и по сръчност ги надминаваше само един
човек в града: Хатода, майсторът на ножа от Компанията на Санджай.
Навлязохме дълбоко навътре в уличките и тесните междусградни проходи, задръстени от
сергии и подвикващи продавачи, и паркирахме моторите си пред един дюкян за
аюрведически церове и копринени муски, напълнени с тайни билки за защита от любовни
проклятия. Поисках да си купя муска, но Абдула ме спря.
— Защитата на мъжа са Аллах, честта и дългът — изръмжа той, обвил с ръка раменете
ми, — не амулетите и билките.
Отбелязах си наум да се върна сам в магазина и тръгнах редом с непреклонния си
приятел.
Вървяхме по алея, широка един разкрач, и щом се отдалечихме от уличката и пряката
притъмня, Абдула ни въведе през една почти невидима арка с надпис „Белла Виста Тауърс".
Оттатък арката се озовахме в мрежа от покрити алеи, а по някое време като че минахме
направо през частен дом. Собственикът на дома — възрастен мъж, облечен с парцалив
банян, четеше в креслото вестник през грамадни слънчеви очила с диоптър.
Той нито вдигна очи, нито въобще даде признаци, че ни е забелязал, докато
прекосявахме всекидневната му.
Свърнахме в един още по-тъмен проход, заобиколихме последния ъгъл в лабиринта и
излязохме на широк, открит, слънчев двор.
Бях чувал за това място преди — наричаше се Дас Раста или Десетте пътя. Жилищните
сгради и многобройните прилежащи улички обкръжаваха почти кръглия и отворен към
небето двор. Това беше частен площад за общо ползване.
Местните хора, подали се от прозорците, гледаха какво става Долу на Дас Раста. Някои
спускаха или вдигаха кошници със зеленчуци, готова храна и други предмети. Много хора
влизаха и излизаха по разположените като спици алеи, извеждащи към големия околен свят.
В центъра на двора бяха струпани чували със зърно и боб на купчина, висока два
човешки боя. Торбите образуваха малка пирамида от тронове, а върху тях, на различни етажи, се бяха настанили Велоубийците.
На най-високия импровизиран трон седеше Ишмит, водачът им. Дългата му коса според
традицията на сикхите никога не бе виждала ножица, но с това свършваше изповядването му
на сикхската вяра.
Косата му не беше прибрана в спретнат тюрбан, а се спускаше свободно до слабата
талия. Тънките му голи ръце бяха покрити с татуировки, изобразяващи многобройните му
убийства и победи във войните между бандите. Два дълги, извити ножа в богато украсени
кании бяха затъкнати в колана на тесните му джинси.
— Салам алейкум — поздрави той Абдула лениво, когато наближихме кулата му от
тронове.
— Ва алейкум салам — отвърна Абдула.
— Кое е това псе, дето си го домъкнал с тебе? — попита на хинди един мъж, седнал