близо до Ишмит, извърна глава и шумно се изплю.
— Казва се Лин — отвърна спокойно Абдула. — Наричат го също и Шантарам. Той беше
с Кадербай и говори хинди.
— Не ми пука дали говори хинди, пенджабски или малаялам[13] — отвърна мъжът на
хинди, забил сърдит поглед в мен. — Ако ще да декламира поезия и да си е набутал речник в
гъза, все ми е тая. Искам да знам какво прави това псе тук.
— Ти сякаш имаш повече опит с кучетата от мен — казах на хинди. — Но аз съм дошъл
тук в компанията на хора, а не на кучета и те знаят как да проявяват уважение.
Мъжът трепна и поклати невярващо глава — не знаех дали заради отправеното от мен
предизвикателство, или заради това, че бял чужденец бе проговорил на онзи хинди, който
говореха уличните гангстери.
— Този мъж е и мой брат — произнесе Абдула с равен тон, впил очи в Ишмит. — И
онова, което говори твоят човек, го казва и на мен.
— А защо пък да не го кажа и на тебе, иранецо? — сопна се мъжът.
— Да, защо пък не, в името на Аллаха? — отвърна Абдула. Последва миг на изящно
спокойствие. По двора продължаваха да сноват мъже, понесли чували със зърно, гърнета с
вода, каси със студени напитки, торби с подправки и други стоки. Хората все така
продължаваха да гледат през отворените прозорци. В сенките децата все така се смееха и
играеха.
Но по време на краткото затишие между Велоубийците и нас четиримата от туптящите
ни сърца се лееше медитативно безмълвие. Предпазливото безмълвие, когато не посягаме
към оръжията си, сянката, преди по острието да блесне слънчев лъч и да бликне кръв.
Само една дума делеше Велоубийците от война, но те уважаваха Абдула и се бояха от
него. Взрях се в усмихнатите, присвити в цепки очи на Ишмит. Той броеше наум труповете, които щяха да налягат около чуваления му трон.
Нямаше съмнение, че Абдула ще убие поне трима от хората на Ишмит и останалите от
нас щяха да видят сметката на поне още толкова. И макар на двора да имаше дванайсет
Велоубийци и още неколцина в околните стаи и че самият Ишмит вероятно щеше да оцелее, загубата за бандата му щеше да е твърде голяма, за да просъществува след отмъстителната
атака на нашата банда.
Очите на Ишмит се поотвориха, бетелът[14] бе обагрил усмивката му в алено.
— Всеки брат на Абдула е и мой брат — произнесе той, вперил очи право в мен. — Ела.
Седни тук горе при мен. Ще пием бханг[15] заедно.
Погледнах Абдула, който ми кимна, без да откъсва очи от Велоубийците. Покатерих се
върху широкия трон от чували и седнах малко по-ниско от Ишмит, наравно с обидилия ме
мъж.
— Раджа! — подвикна Ишмит на един мъж, лъскащ редиците от бездруго лъщящи
велосипеди. — Донеси столове!
Мъжът побърза да донесе дървени табуретки на Абдула, Фардин и Хюсеин. Други
донесоха бледозеления бханг във високи чаши, а също и голям чилум.
Пресуших млякото с марихуана на екс, също като Ишмит. Той се оригна шумно и ми
намигна.
— Биволско мляко — рече той. — Прясно издоено. Вдига те яката. Искаш ли да си цар
на тоя свят, пич, гледай си млечна биволица.
- До… бре.
Той запали лулата, засмука продължително два пъти и ми я подаде, а димът заструи от
ноздрите му като пара през разцепен камък.
Дръпнах си и подадох чилума на бандита, седнал до мен. Неотдавнашната враждебност
бе изчезнала от усмихнатите му очи. Той си дръпна, подаде чилума нататък, а после ме тупна
по коляното.
— Коя е любимата ти актриса?
— От сегашните или от едно време?
— От сегашните.
— Каришма Капур.
— А от едно време?
— Смита Патил. Ами твоята?
— Рекха — въздъхна той. — И преди, и сега, и завинаги. Тя е царицата! Нож имаш ли?
— То е ясно.
— Може ли да го видя, ако обичаш?
Извадих единия си нож от канията и му го подадох. Той умело щракна и го отвори, а
после запремята дългото и тежко оръжие с месингова дръжка из пръстите си, сякаш бе
стебло на цвете.
— Хубав нож. — Затвори го и ми го подаде. — Кой го е правил?
— Викрант от Сасун док — отвърнах и прибрах ножа.
— А, Викрант. Хубава изработка. Искаш ли да видиш моя нож?
— Разбира се — отвърнах и посегнах да взема подаденото от него оръжие.
Собственият ми дълъг сгъваем нож бе правен за уличен бой. Ножът на Велоубиеца бе