управата на строежа, ако може, или върху нещо друго, което ще им даде да разберат — и на
строителната компания, и на ония копелета, „Скорпионите". Първо го ободрете малко да
поразкаже нещо. Разберете всичко, което знае. Ако тъпакът оцелее, след като го метнете през
прозореца, да си ходи.
— Джарур — кимна Абдула. Разбира се.
— След това — продължи Санджай — отведете останалите гангстери на гости на
наелия ги наемодател. Накарайте ги да го пребият. Накарайте наетите от самия него бандити
да го наритат здравата. Погрижете се оня добре да го отнесе. После им накълцайте лицата и
ги изгонете от града.
— Джарур.
— Когато хазяинът се свести, кажете му, че таксата се е удвоила. Накарайте го да плати
за цялото време и за причинените неприятности. А също и сметките за лечението на
Сияйния Пател и Рафик. Този човек е най-добрият певец на кавали[18], когото съм чувал.
Срамота, да му се не види.
— Така си е — съгласи се Махмуд Мелбааф.
— Срамота — въздъхна Амир.
— Разбра ли всичко, Абдула? — попита Санджай.
— Разбрах.
Санджай вдъхна дълбоко, изду бузи, издиша и огледа останалите членове на Съвета.
— Приключихме ли? — попита той.
Последва кратко мълчание, а после Раджубхай заговори бързо:
— Времето и парите никого не чакат — заяви той, докато шареше с крак да намери
сандалите си.
Всички се изправиха. Един по един, те кимнаха на Тарик — момчето, седнало на
императорския трон — и излязоха от залата. Когато
Санджай остана сам и също се запъти към вратата, аз го заговорих:
— Санджайбай?
— А, Лин… — Той бързо се обърна. — Как беше в Гоа? Тия патлаци, дето ни ги
докара… добра работа си свършил там.
- В Гоа беше… добре.
— Но?
— Но… всъщност има две нововъведения, откакто ме нямаше. Велоубийците и
афганците. Какво става?
Гневни сенки надвиснаха над лицето му, а устните му се присвиха. Той се наведе към
мен и зашепна:
— Виж какво, Лин, не бъркай своята полезност със стойност. Пратих теб за патлаците в
Гоа, защото всичките ми по-качествени хора там ги знаят добре. И да съм сигурен, че няма
да спипат някого от тях, ако работата не мине както трябва. Ясно ли е?
— Извикал си ме тук, за да ми кажеш това?
— Не съм те викал на заседанието и не аз позволих да присъстваш. Не бих постъпил
така. И това не ми хареса. Никак не ми хареса. Тарик те повика. Тарик настоя да останеш.
Обърнахме се едновременно и погледнахме момчето.
— Имаш ли време, Лин? — попита Тарик тихо, но твърдо. Това не беше молба.
— Е — заговори Санджай по-високо и ме тупна по рамото. — Аз ще тръгвам. Не знам
защо се върна, Лин. Аз… Аз обичам Гоа, бе! На твое място, пич, щях да зачезна и да остана
на плажа завинаги. Нямаше да те виня, ако бе постъпил така.
И излезе от заседателната зала. Отново седнах до Тарик. Бях ядосан и ми трябваше
време, за да го погледна в безизразните очи. Измина цяла минута в мълчание, изпълнено
само с бавно дишане.
— Няма ли да попиташ? — заговори с отпаднала усмивка най-сетне Тарик.
— За какво да те питам, Тарик?
— Защо те извиках днес на заседанието на Съвета.
— Предполагам, че рано или късно ще стигнеш до това — усмихнах му се и аз.
Тарик сякаш го досмеша, но запази строгото си самообладание.
— Знаеш ли, Лин, това е едно от качествата, които чичо ми най-много харесваше у теб
— каза той. — Дълбоко от душата си неведнъж ми е казвал, че ти си повече иншаллах от
всички нас, ако м' разбираш.
Не отговорих. Предположих, че употребата на арабското иншаллах — „ако рече Господ"
или „волята Божия" — означава, че то" ме смята за фаталист.
Не беше вярно. Аз не задавах въпроси за извършваното от нас, защото не ми пукаше. Бях
загрижен за хората — за някои хора, ала за другото не ми дремеше. Не ме интересуваше
какво се случва с мен през годините, след като избягах от затвора. Бъдещето винаги гореше
като огън, а миналото все още тънеше в мрак.
— Когато чичо ми почина — продължи Тарик, — всички постъпихме според указанията
в завещанието му и поделихме огромното му имущество.
— Спомням си.
— Както знаеш, аз самият получих тази къща и значителна сума пари.
Огледах се за Назир. Старият войник все така се въсеше, свиреп и невъзмутим, но едната