му рунтава вежда трепна с интерес.
— А ти… — продължи Тарик. — Ти така и не получи нищичко от Кадербай. Не беше
споменат в завещанието.
Обичах Кадербай. Изстрадалите синове имат двама бащи — раняващият, от когото са
родени, и онзи, когото ранените им сърца изберат. Аз бях избрал Кадербай и го бях обичал.
Ала нямах съмнения — там, в самотата на онова вътрешно пространство, където истината е
огледало — че дори и да е изпитвал някаква обич към мен, той ме виждаше като пионка в
голямата си игра.
— Никога не съм очаквал да бъда споменат.
— Не очакваше ли да си спомнят за теб? — настоя той, склонил глава, за да подчертае
съмненията си.
Точно същият жест правеше и Кадербай, когато ме дразнеше, докато водехме
философски дискусии.
— Макар че беше тъй близък с него? Макар той неведнъж да те призна за свой
любимец? Макар че ти и Назир го придружихте в мисията, която му струва живота?
— Страшно си подобрил своя английски — отбелязах в опит да изместя посоката на
разговора. — Новата учителка се справя отлично.
— Падам си… — отвърна Тарик, но после погледът му трепна нервно и той поправи
прибързания си отговор. — Искам да кажа, 33 уважавам учителката си. Тя е отлична
преподавателка. Много по-добра, мога да кажа, отколкото беше ти, Лин.
Последва кратка пауза. Положих длани на коленете си — знак, че съм готов да си
тръгна.
— Е…
— Чакай! — бързо ме прекъсна той.
Намръщих се, впил поглед в момчето, но щом съзрях молбата в очите му, омекнах.
Отново седнах и скръстих ръце.
— Тази… тази седмица — заговори отново той — открихме някои нови документи на
моя чичо. Бяха се загубили, пъхнати в неговото копие на Корана. Не точно загубили, а просто
не бяха намерени допреди тази седмица. Чичо ми ги сложил там точно преди да потегли за
Афганистан.
Момчето млъкна, а аз отново погледнах якия му телохранител, моя приятел Назир.
— Той ти е оставил дар — каза неочаквано Тарик. — Сабя. Собствената си сабя, останала от прадядо му, два пъти влизала в битка срещу британците.
— Трябва да е станала грешка.
— Документите го твърдят съвсем ясно — заяви Тарик сковано. — В случай, че умре, сабята отива при теб. Не по наследство, а като дар — от моите ръце право в твоите. Сега ще
ми окажеш честта да я приемеш.
Назир донесе сабята. Разви предпазните катове от копринен плат и ми я поднесе върху
разтворените си длани.
Дългата сабя бе прибрана в широка сребърна ножница, украсена с кован релеф от
летящи ястреби. В най-горната част на ножницата бе гравиран цитат от Корана. Ефесът бе от
лапис, инкрустиран с тюркоази, прикриващи крепящите нитове. Гард от ковано сребро се
извиваше грациозно от главичката на ефеса до кросгарда.
— Станала е грешка — повторих, взрян в наследствената сабя. — Редно е тя да
принадлежи на теб. Тя трябва да е твоя.
Момчето се усмихна — едновременно с благодарност и с тъга.
— Съвсем прав си, тя ми се пада по право — каза той. — Но документите, написани
собственоръчно от Кадербай, са категорични. Сабята е твоя, Лин. И не си помисляй да
откажеш. Познавам сърцето ти. Ако се опиташ да ми я върнеш, ще се обидя.
— Има и нещо друго — казах аз, все тъй взрян в сабята. — Знаеш, че в моята страна аз
избягах от затвора. Може да ме арестуват и пратят обратно там по всяко време. Ако това се
случи, сабята може да се затрие.
— Ти никога няма да имаш проблеми с полицията в Бомбай — настоя Тарик. — Ти си с
нас. Тук никаква вреда няма да те застигне. Ако напуснеш града задълго, можеш да дадеш
сабята на Назир, който ще ти я пази, докато се върнеш.
Той кимна на Назир и мъжът се наведе още по-близо до мен, подтиквайки ме да поема
оръжието от ръцете му. Погледнах го в очите. Устните на Назир се изопнаха в усмивката на
плачеща върба.
— Вземи сабята — каза той на урду. — И я извади.
Сабята беше по-лека, отколкото очаквах. Положих я върху коленете си.
Сред тишината на занемарената къща се колебаех и мислех, че извадя ли сабята от
ножницата, спомените ще прокървят изпод савана на забравата, където бяха потулени от
много време насам. Но традицията повеляваше да извадя сабята в знак, че я приемам.
Изтеглих острието на светло и застанах изправен с оголената стомана; острият връх бе