радост ще си го прибера — отвърнах.
— Да се спуснем с Джагат до магистралата и да се върнем — предложи Карла.
— Добро хрумване. Джагат, искаш ли да те придружим, или бързаш?
— Да се пуснем чак до долу, пич баба!
— Круто! — възкликна Карла.
— Какво? Олег те е учил на руски? — Свалих мотора от стойката.
— Спросите его — разсмя се тя.
— Което означава?
— Питайте него.
— Ще го питам — заявих, а тя се разсмя още по-силно. Мотоциклетът е ревнива
машина. Мотоциклет, който те обича,
винаги усеща, когато си помислиш за друг мотоциклет: като го знае, не пали. И тъй като
се загледах по мотора на Джагат, моят не запали дори и след три опита.
Машината на Джагат забоботи с бавно моторно стакато — 350-кубиковият
едноцилиндров двигател тупаше като барабан, който те пренася от място на място, стига да
го оставяш да свири своята музика.
Пак натиснах педала, но получих само насмешлива кашлица. Карла се наведе и прегърна
резервоара.
— Хайде, мили мой, една разходка надолу по планината и обратно ще ти дойде много
добре — каза тя на мотора. — Дай да се поразходим.
Пак натиснах стартера. Моторът се задави демонстративно, колкото да покаже, че е
засегнат, и запали.
Потеглихме с Джагат надолу по хълма, рамо до рамо по пустия горски път до началото
на диво фучащата магистрала, махнахме му за довиждане и завихме обратно.
Обратния път до пещерите изминах възможно най-бавно, колкото моторът ни
позволяваше. Движехме се в мекия вятър сред сенките, които ту криеха, ту разкриваха
небето. Ясната нощ едва настъпваше. Първите звезди се пробудиха и разтъркаха очи. Някъде
огън от листа насищаше въздуха със земни ухания. А ние бяхме двама скитника, щастливи
заедно. И свободни.
ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
СВОБОДНИ И ЩАСТЛИВИ стигнахме високия паркинг, където открихме, че ни очаква
Конканън. Седеше върху капака на червения си „Понтиак Лорентиан", облечен с бяла риза.
Прииска ми се да я направя в цвета на колата.
— Я чакай малко — казах на Карла и бавно спрях мотора. Свърнах обратно и го
форсирах надолу по хълма. След няколкостотин метра отново спрях.
— Какво правиш?
— Ей там навътре има едно кухо дърво. Изчакай ме.
— Да се крия?! — изфуча тя, все едно исках от нея да дари кръв за Мадам Жу.
— Просто изчакай, докато се върна.
— Да не си луд?
— Онзи горе е Конканън.
— Оня ли е Конканън? — Интересните личности винаги я интересуваха.
— Чакай тук, Карла. Скоро се връщам.
— Не, наистина откачи. Тази с пистолета съм аз, помниш ли? И аз съм по-добрият
стрелец. Нали уж каза, че сме заедно и вече няма да се делим.
Мъчен избор. Когато врагът ти няма милост, където свършва пощадата, започват
загубите. Но тя беше храбра и щеше да е последната оцеляла жена в която и да е битка.
— Добре — съгласих се неохотно. — Но не поемай никакви рискове с този тип. Той
умее да говори не по-зле, отколкото да се бие.
— Е, сега вече няма как да не се запозная с него! Ние сме наред, Шантарам.
Пристигнахме обратно на паркинга, аз подпрях мотора на стойката. Отдалечихме се с
Карла, докато моторът още дишаше, крачките между мен и Конканън устремно намаляваха.
Последната взех със скок и го изтрясках в слепоочието.
— Ама защо, мамка му? — изпъшка той и се хвана за главата. Свлече се от капака на
автомобила и затанцува около мен, престорвайки се на няколко пъти, че ме напада. Въртях
се с него, но той се прикриваше и бързо отскачаше.
Гледаше да ме отдалечи от Карла; може би приятелчетата му бяха наблизо. Бавно
отстъпих назад и застанах до нея.
— Какво правиш тук, Конканън? Къде са ти главорезите?
— Сам дойдох, малкият — каза той. — Което не може да се каже за тебе. — Той се
ухили на Карла и махна: — Здрасти!
Карла извади пистолета от чантата си и го насочи към него.
— Ако носиш пистолет, го хвърли! — изкомандва тя.
— Никога не нося пистолет, госпожице — отвърна Конканън.
— Много добре, защото аз винаги нося. Само да мръднеш и ще те прострелям два пъти, преди да си направил и една крачка.
— Ясно — ухили се той.
— Не е много умно да се качиш тук — продължи тя. — Има тигри в тая гора. Добър
начин да се отървеш от един труп.
— Ако смятах, че мога да коленича пред вас — ухили се Конканън, — без гаджето ви да