ме изрита в главата, както съм и без каска, щях да го направя, госпожице Карла. За мен е
чест. Конканън е името ми.
— Гаджето ми доста се разстрои, когато изгорих писмото ти и не му казах какво си ми
писал — отвърна Карла. — Надявах се да получа шанс и се радвам, че ми го даде. Сега го
кажи на глас пред него, ако ти стиска.
— А, значи писмото ми ви е разстроило толкова? Не, не, ще ви откажа да повторя
неприличните си предложения пред тоя затворник. Не мисля, че е благоразумно.
— Така си и знаех — усмихна се тя. — Написал си го, но не ти стиска да го кажеш на
глас.
— Леките непристойни намеци не са ви се харесали, значи? — попита Конканън. — На
самия мен ми се сториха доста изобретателни.
— Млъкни! — казах.
— Виждате ли с какво се налага да си имам работа? — обърна се той към Карла.
— Млъкни — повтори Карла. — В момента си имаш работа и с двама ни. И много се
излагаш. Какво търсиш тук?
— Дойдох да кажа нещо на гаджето ви — отвърна Конканън. — Ако пак седна на
багажника както преди, ще ме оставите ли да говоря?
— Предпочитам да си вътре в багажника, Конканън — казах. — А колата да се катурне
от скалата в пропастта.
Конканън се усмихна и поклати глава.
— Враждебността състарява, да знаеш — каза той. — Трупа години върху лицето. Може
ли мирно и кротко да седна на шибаната кола и да си поговорим с тебе като християни, или
не може?
— Седни — каза Карла. — И си дръж християнските ръце така, че Да ги виждам.
Конканън седна на багажника и качи крака на бронята.
— Сега е моментът да кажеш всичко, каквото имаш да казваш — каза Карла.
Конканън се разсмя, измери я с поглед, а после погледна мен. Сините му очи все тъй
горяха в сумрака на паркинга.
— Нищо не съм направил на Лиса — каза бързо той. — Не съм я докосвал. Срещал съм
я само веднъж, абе, два пъти го кажи, и я харесвах. Беше сладур. Никога не бих й причинил
нещо такова. Казах го само да те вбеся. Не съм я докосвал. И никога не бих я докоснал. Не ми
е в стила.
Исках да го спра. Исках да вдигна проклятието, което някой ми беше наложил, произнасяйки името му. Ужасно беше: всичко, свързано с него, беше ужасно.
— Продължавай — обади се Карла.
— Ако знаех каква извратена гад е Ранджит, щях да го спра — заяви той. — Кълна се.
Сам щях да го пречукам, ако преди знаех.
Бе отпуснал глава. Беше свалил гарда. Идваше ми се да се втурна към него и да го бутна
обратно през онзи злокобен прозорец, който бе изкъртил с взлом. Но Карла искаше да знае
всичко.
— Чак по-късно разбрах — каза Конканън. — Да бях знаел по-рано, това „по-късно"
нямаше да го има.
— Това го разбрахме. Давай нататък — каза Карла.
— С тоя маниак Ранджит се запознах покрай дрогата. Височайшите и могъщите не се
колебаят да дойдат при такива като мен, като им потрябва дрога. Като ми каза оная нощ, че
ще купува, за да приспи Лиса, настоях да отида с него.
— Ранджит е искал дрога, за да я приспи? — попита Карла, твърде нежно, както ми се
стори.
— Точно така. Взе рохипнол на таблетки. Мислех, че просто й крои номер. Каза ми, че
били приятели и щели да си правят частно парти.
— Но защо и ти се замъкна с него?
— За да тормозя гаджето ви — каза Конканън и ме посочи с пръст. — Затова ви пратих
онова мръснишко писъмце и ви втълпих мръснишките си мисли — за да го изтормозя това
бясно копеле, пандизчията.
— Млъкни! — казахме в един глас.
— Ей, страшна двойка сте, свети хулигани. Лика-прилика.
— Ти защо беше там, Конканън? — попита Карла и щом произнесе името му, привлече
синия му поглед.
— Казах го вече — усмихна се той. — Знаех, че ако ей тоя, Лин, разбере, че докато го е
нямало, съм бил у тях с момичето му, ще откачи като побеснял жребец.
— А защо искаше да откачи?
— Направих го, за да страда, защото знаех, че така ще страда и оня иранец.
— Абдула? — попита Карла.
Не й бях казал. Не можех да предам величието на Абдула, като разкажа истината — в
какво се бе оставил да се превърне онази нощ с Конканън.
— Убихме няколко души заедно — отвърна нехайно Конканън. — Нищо работа. Обаче
ми се нахвърли и между нас избухна война. Гаджето ти беше само косвена жертва.
— Добре, на мен ми стига! — заявих.
— Опитвал ли си психотерапия за овладяване на гнева? — попита Конканън.