куршуми. За останалото се погрижи човешката природа.
Карла стисна ръката ми.
— Качил си се тук да ни кажеш, че си накиснал моя съпруг?
— Дойдох да предупредя гаджето ви — каза Конканън и се изправи.
— Носи си предупреждението вкъщи, Конканън.
— Ето на, пак! — направи се той на ядосан. — От целия град, пълен с вресливи
неверници, с тебе е най-мъчно да се сдружи човек! Палачи познавам, дето и с тях е по-
весело. Опитвам се да ти кажа, че съм нов човек.
— Нищо ново не виждам — отвърнах. — Още дишаш.
— Айде пак… Слушай — каза той тихо, — приключих с всичко. Вече съм законен
бизнесмен. Това, че не тая злоба срещу тебе заради последната ни среща, би трябвало да го
доказва.
— Никога няма да се научиш, нали?
— Напротив! — настоя той. — Тъкмо това ти обяснявам. След онова сбиване се
размислих за всичко. Ама за всичко! Пострадах, Разбираш ли. Рамото ми не зарасна добре и
не е в ред. Тя, моята, свършва и никога вече няма да се бия като едно време. Виж какво, преди не допусках никого толкова близо до мен, че да ме победи, и това ме разтърси. Моят
път за Дамаск[116] тръгна от оня склад в Бомбай, когато един австралийски затворник ме
бутна от коня. Станах нов човек. Сега съм бизнесмен.
— С какъв бизнес се занимаваш? — попита Карла и отпусна хватката си около ръката
ми.
— Вложих всичките си пари в съвместно начинание с Денис.
— Спящия баба?
— Същият. Един хубав ден си спомних оная пословица, нали се сещате: ако кротко си
седиш дълго край реката, край тебе ще доплуват труповете на враговете ти.
Искаше ми се Конканън да заплува по Ганг.
— Та, по пътя за Дамаск ми хрумна, че реката не е от вода, а от неръждаема стомана. Тя
е масата в погребалното бюро, сещате ли се? Та значи, с Денис купихме едно погребално
бюро. Откакто почнахме, един от враговете ми вече доплува на масата за подготовка на
трупове. Какъв пиянски смях му ударих оная нощ, докато го пременявах за спускането!
— И Денис се нави? — попитах.
— Направо сме родена комбина. Аз знам как изглеждат умрелите, а той — как се
чувстват. Никога не съм виждал някой да се отнася толкова нежно с труп. Той им вика
„спящи" и им приказва, все едно наистина са само заспали. Мило, нежно им дума. Ама аз си
държа подръка една бухалка, да не вземе някой да му отвърне.
Конканън млъкна, плесна с ръце и сплете подутите си пръсти в молитвена пирамида.
— Знам, умът ти не го побира, че такъв като мен — ад и за живи, и за умрели — може
да зареже всичко, ама е самата истина. Нов човек съм и доказателството е, че се покачих чак
тука и рискувах да си навлека яда ти, за да ти кажа две неща. Първото вече го знаеш —
всичко, което знам за Ранджит и за онова мило девойче.
— А второто? — попита Карла вместо мен.
— Второто е, че Компания 307 е наела гунди от други градове, за да убият тая вечер оня
иранец, Абдула. Понеже Абдула се крие тук горе, вие двамата също попадате на огневата
линия.
— Кога ще дойдат? — попитах.
Конканън погледна часовника си и отговори ухилено:
— След около три часа. Щеше да имаш повече време, ако не буйстваше толкова и ми
беше дал възможност да си проясня ума, без да ме прекъсваш.
Бях убеден, че Конканън ни залага капан. Не ми харесваше
всичко това.
— Защо ни го казваш? — попита Карла.
— Доизчиствам каквото има за доизчистване, госпожице — усмихна се той. — Против
вашия човек никога нищо не съм имал. Опитах се да го вербувам тоя тъп инат, хич нямаше да
се пробвам, ако не ми беше симпатичен. Гадно се държах с него, щото мразех Абдула — той
се обърна срещу мен и застраши живота ми…
— Стига си приказвал за Абдула — срязах го.
— Обаче и него вече не го мразя — настоя той. — Нищо лошо не е направил, ако и да е
иранско… лице. Аз бях тоя, дето забърквах мизериите, и си го признавам. Обаче тая вечер на
иранеца сигурно ще му дойде краят. Аз си намерих мястото, там съм си като у дома и тъй
или иначе знам, че ще намеря покой, докато други трепят враговете ми и ми ги пращат. Ще
съм си със свои, тъй да се каже. Не знам дали ме разбирате.
— Разбираме — отвърна Карла, макар че аз не разбирах.
— Вярвате ли ми, като казвам, че нямам какво да деля с вас двама ви и не ви мисля