лошото?
— Не — отвърнах. — Сбогом, Конканън.
— Разправят, че бил писател — намигна Конканън на Карла. — Сигурно пише тънинки-
мънинки книжки.
— Той е голямата книга — отвърна Карла. — А аз съм големият главен герой. Благодаря
ти за предупреждението, Конканън. Впрочем, как ти е малкото име?
— Фъргъс — изпреварих го аз, а той се разсмя и скочи от колата, разперил ръце.
— Харесваш ме ти, знаех си! Ще ме намушкаш ли, ако те прегърна?
— Да. Повече не се връщай.
Ръцете му бавно се смъкнаха, той се усмихна на Карла и тръгна назад към колата си.
— Няма смисъл да викате полиция — подвикна до колата. — Платили са им тлъста сума
тая вечер да не припарват до планината, докато иранецът не умре веднъж завинаги.
Запали, включи на скорост, натисна газта, зави и спря до нас, облегнал ръка на
смъкнатото стъкло.
— Искате ли динамит? — попита. — Имам отзад цял сандък, пък вече за нищо не ми
трябва.
— Другия път, може би — усмихна се Карла и му махна да тръгва.
Двойните задни светлини от двете страни на колата изглеждаха като прилепи, пикиращи
зад първия завой. Тя бързо се обърна към мен и пробуди цариците.
— Не сме виждали Абдула тук горе, значи сигурно е при Халед. Трябва да го
предупредим.
— Съгласен — а после и Силвано и останалите ученици. Може по хълма да стигне до
Идрис.
Тя се приготви за маратона към къщата на Халед, но аз я спрях:
— Може ли да поговорим за нещо, преди да разговаряме с Халед?
— Разбира се — каза, вече готова да се впусне в бяг. — Какво има?
— Нали знаеш, обещахме си да бъдем неразделни? Тя подпря ръце на хълбоците си и ме
изгледа.
— Няма да се крия в дървесна хралупа, Шантарам! — заяви с усмивка и се втренчи в
мен, присвила очи.
— Нямам предвид това. Опитвам се да обясня нещо.
— Сега ли?
— Ако тая вечер нещата загрубеят, не се отделяй от мен. Стой до мен или зад гърба ми.
Хвани ме подръка, ако трябва. Ако сме гръб в гръб, ти стреляш, аз коля. Но нека сме едно, защото ако не сме, ще откача от тревога за теб.
Тя се засмя и ме прегърна — сигурно поне донякъде съм бил прав да го кажа.
— Да тръгваме — каза, готова да тичаме към Халед.
— Чакай — казах.
— Пак ли?
— „Другия път, може би"? — повторих последното, което каза на Конканън.
— Какво?
— Ти каза на Конканън: „Другия път, може би", когато той ни предложи динамит.
— Сега ли? Повдигаш тоя въпрос сега!
— Конканън не е от тия, дето отлагат за друг път. Той действа еднократно и тогава по-
добре да си на другия край на света, че и по-далече.
— Не вярваш в изкуплението, а?
Беше чудесна, когато ме дразнеше, но говорехме за Конканън, а към планината идваха
убийци, за да погубят нашия приятел.
— Не вярвам на Конканън — отвърнах. — Нито като бандит, нито като погребален
агент. Нито дума не му вярвам. Това може и да е клопка.
— Добре! — извика тя и хукна нагоре по пътеката. — Идваш ли?
ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ЧУХМЕ МУЗИКА И ПЕСНИ, стотици гласове пееха в хармония, когато взехме
последния завой на оградената с дървета алея към къщата на Халед. Тя бе осветена като
затвор с окачени по дърветата прожектори.
— Стадото му явно е нараснало — каза тихо Карла, когато се спряхме заедно пред
стъпалата и се загледахме към ярко осветената веранда. — Какъв мощен хор.
Дърветата край нас сякаш бяха обезлистени от прожекторите — подплашени скелети с
вдигнати ръце. Неистови песнопения, певци, опиянени от религиозен екстаз.
Халед излезе от широката порта на верандата, подпрял ръце на кръста — черен силует
на светлината на прожекторите, която бавно обгаряше очите ни. До него стояха още два
силуета.
Той вдигна ръка и екзалтираните песнопения замлъкнаха. Насекоми запяха в тишината.
— Салам алейкум — поздрави той.
— Ва алейкум салам — отвърнахме в един глас.
Някъде грамадни кучета гръмко залаяха — лай, който те подсеща за остри зъби и те кара
да бягаш. Карла промуши длан под ръката ми. Лаеха диво. Халед пак вдигна ръка и лаенето
престана.
— Извинявайте, обърках записа — каза той и подаде дистанционно устройство на
единия силует. — Лин, какво търсиш тук?
— Дойдохме да видим Абдула — каза Карла.
— Лин, какво търсиш тук?
— Тя ти каза — отвърнах. — Той къде е?