— Абдула се пречиства преди смъртта и сега се моли — отвърна Халед. — Никой не
може да го безпокои. Дори аз. Той е сам с Аллах.
— Идват за него — казах.
— Знаем — отвърна Халед. — Тук няма ученици. Ашрамът е затворен от доста време.
Ние сме…
Песнопенията пак екнаха и след няколко изстъпления секнаха по средата на мантрата.
— Стига си играл с дистанционното, Джабала! — подвикна през рамо Халед.
Насекоми и жаби отново приветстваха тишината.
— Готови сме за война — каза Халед.
— Кажи ми къде съм го чела това? — попита Карла. Халед властно вдигна ръка.
— Аз пуснах мълвата, че Абдула се крие тук. Аз предизвиках тази атака извън града.
Това е клопка, Лин, и ти си вътре.
Кучетата пак се разлаяха.
— Джабала! — кресна Халед и записът спря.
Халед слезе мълчаливо при нас на пътеката. Беше отслабнал наполовина, започнал бе
пак да тренира. Изглеждаше здрав и силен, уверен и опасен. Като че се беше научил да обича
себе си.
Хвана ме за ръцете и се приведе между нас, но зашепна на Карла:
— Здравей, Карла — каза той, докато ме прегръщаше. — Не мога да те поздравя открито
пред бойците ми, защото си жена, придружена от мъж, който не ти е роднина.
Притисна ме до себе си и зашепна в моето ухо заради бойците му, но говореше на нея:
— Моите съболезнования за загубата на съпруга ти. Трябва веднага да напуснеш това
място. Тази нощ тук ще се води война.
Той се отдръпна, но аз задържах ръката му.
— Знаел си и не си ни предупредил?
— Сега си предупреден, Лин, и се смятай за благословен. Трябва да се махате. Бойците
ми са изнервени. Да не стане някоя злополука.
— Аллах хафиз, Халед — повлече ме Карла.
— Кажи на Абдула… Кажи му, че сме тук, в планината, ако му потрябваме — казах.
— Ще му кажа, но мога да говоря с него чак след като боят започне — отвърна тъжно
Халед. — Мир и на двама ви тази нощ.
Той махна, защото бяхме стигнали края на алеята, твърде далече, за да ни огласи
мислите си. Махнахме му в отговор и изтичахме до началото на дългото планинско
изкачване.
Спрях я. Беше тъмно, но в очите й проблясваха размисли.
— Може ли да ти кажа нещо?
— Пак ли? — засмя се тя.
— Тази нощ ще стане напечено — отвърнах. — Ако поискаш да заминеш някъде
надалеч, ще те откарам, където кажеш.
— Първо да предупредим Идрис — усмихна се тя и тръгна по пътеката.
Гоних я чак докато изкачим склона и когато изтичахме на платото, пълно с ученици, разговарящи до късно край огъня, едва дишахме. Намерихме Силвано и издействахме да ни
пусне при Идрис в голямата пещера.
— Убийци — каза Идрис, след като разказът ни свърши.
— Вещи в занаята при това — отвърнах. — Трябва да се махаме оттук, Идрис. Поне за
тази нощ.
— Разбира се. Трябва да отведем учениците на безопасно място. Веднага ще дам
нареждания.
— Аз ще остана да пазя — каза Силвано.
— Не! — възрази Идрис. — Трябва да дойдеш с нас.
— Длъжен съм да не се подчиня! — отвърна Силвано.
— Трябва да дойдеш с нас — повтори Идрис.
— Здравият разум го изисква, Силвано — подкрепих го и аз. — Ако някой отдолу се
опита да избяга тук горе и го подгонят, никой не е в безопасност.
— Трябва да остана, учителю-джи — отвърна Силвано. — А вие трябва да тръгвате.
— Има такова нещо като прекалена храброст, Силвано — каза Идрис. — Както и
прекалена вярност.
— Всичко, написано от теб, е тук, учителю-джи — рече Силвано. — Повече от петдесет
сандъка, голямата част разопаковани и разпръснати за изучаване. Не можем да ги съберем на
едно място за малкото време, което имаме. Ще остана и ще пазя творчеството ви.
Предаността му ме възхищаваше, но рискът ми изглеждаше твърде голям, а цената
твърде висока за писмено творчество. После се обади Карла:
— Ние ще останем с теб, Силвано.
— Карла… — подхванах, но тя ми се усмихна с истинска любов и… какво да ми
оставаше?
— Силвано, май ще си правим компания — въздъхнах.
— Значи решено — каза Идрис. — Елате с мен и съберете възможно най-бързо
учениците, да си вземат каквото ценно имат. Ще слезем по по-равния път до храма на Кали, там, където започва магистралата. Пратете ни съобщение, когато в нашето светилище всичко
утихне.
— Идрис — казах. — Чувствам се гадно, че това се пренася тук горе. Съжалявам.