Толкова много нозе бяха утъпквали билото, че само тук-там растяха диви треви. Луната
още не беше изгряла, но нощта бе ясна и имахме добър изглед на петдесетина метра към
мястото.
Сърцето ми тупаше учестено. С воля го накарах да се успокои и да забави ударите си, но
при мисълта, че Карла може да пострада или да попадне в плен, то отново ускори ударите
си. Тя ме погледна и разбра колко се боя за нея.
— Вдигни патърдия, бягай и се крий? — Устните й бяха извити в прекрасна
насмешка. — Такава ли е стратегията ти?
— Карла…
— Чи, чи! Ще го запомниш ли до следващия ни разговор?
— „Аз казвам да се бием", вика оня с бамбуковия прът — разсмях се аз. — Тая стратегия
по-добра ли е, мислиш? Просто не си струва да се бием.
— Писател, който не смята, че за писмената мъдрост заслужава да се биеш?
— Не. Скачал съм от прозорци, защото ченгетата са ми били по петите, и се е налагало
да зарежа всичко. Онези творения вече ги няма, но аз съм още тук и още пиша. Никой живот
не си заслужава заради писано слово.
— Как така?
Карла задаваше въпроса „Как така" единствено за да предизвиква.
— Животът е важен не заради свещените текстове. Животът е свещен — затова
текстовете са важни.
Усмихна ми се. Цариците в очите й бяха щастливи.
— Така те искам! Да се подготвяме.
Натрупахме сандъци и чували на входа на пещерата и залегнахме с изглед към билото. Тя
ме хвана за ръката.
— В момента не ми се иска да съм никъде другаде на тази планета — каза тя.
Не можах да отговоря, защото чухме първия изстрел.
Колкото по-далече се стреля, толкова страхът е по-слаб. Оглушителният гръм отдалеч до
ухото ти се чува като щракане с пръсти. Чухме първите изстрели и те прозвучаха като
ръкопляскания, които преминаха в бурни аплодисменти.
Силвано и Виджай изтърчаха обратно в пещерата и приклекнаха до нас.
— Долу има цяла войска — рече Силвано, заслушан в гърмежите.
— Две войски — отвърнах. — И дано там си и останат.
Залповете накрая утихнаха. Възцари се тишина, а после затрещяха отделни изстрели, един след друг, недалече от нас, приближаваха. Много изстрели.
Чакахме в тъмното, наострили уши за всяко изпукване на клонка и всеки полъх на
вятъра. Минутите течаха в заплашителна тишина и най-сетне чухме шум, пухтене и пъшкане
откъм стръмната пътека.
Силвано и Виджай скочиха и побягнаха нататък, преди да успея да ги спра. Карла също
понечи да тръгне, но я задържах.
Върху платото на четири крака изпълзя мъж. Силвано стоеше като сянка от дясната му
страна и се целеше в главата му. Мъжът с мъка се надигна на крака. Държеше пистолет.
Виджай замахна с пръта и го обезоръжи, но пистолетът изгърмя и куршумът се заби в
стената на пещерата близо до мястото, където се спотайвахме ние.
— Добра намеса, Шантарам — обади се Карла. — Ако бях излязла, името ми щеше да се
изпише на тоя куршум.
Мъжът се задържа на треперещите си крака за секунда и после рухна ничком на земята.
Когато с Карла стигнахме там, Виджай го преобърна.
Бе мъртъв.
— Виж дали няма опашка, Силвано — наредих.
— Познаваш ли го?
— Това е ДаСилва.
— На чия страна беше?
— Не на която трябва — отвърнах. — До самия край.
Силвано и Виджай се засилиха надолу по пътеката да проверят за чужди хора.
Взрях се в трупа и осъзнах, че не мога да оставя да го намерят в лагера на учителя
Идрис. Нямах избор — трябваше да го преместя. През живота си Карла бе преместила два
трупа, поне аз знаех за два. Аз бях местил три — един в затвора, един в дома на приятел и
мъртвия гангстер ДаСилва. И на двамата с него ни беше най-трудно.
— Не можем да го оставим тук да го намерят ченгетата — казах.
— Прав си — отвърна тя. — Тъкмо такива скандали убиват интелекта.
— Няма да е лесно. Хълмът е стръмен, а ще мъкнем труп.
— Да. — Тя се огледа, подпряла ръце на кръста.
Увихме го в сарито на една ученичка и го стегнахме здраво. После привързахме и от
двата му края въжета, за да го носим.
Тъкмо бяхме приключили, когато пристигнаха Силвано и Виджай. Очите на Виджай
така се бяха облещили от ужас, че приличаха на стриди.
— Призрак ли си видял?
Сянката на планината Той трепереше и сочеше увития труп на ДаСилва.
— Дано да е бил призрак — казах. — Ще го свалим долу в къщата. Няма нужда