ченгетата да разбират, че се е качил тук.
— Благодаря ви! — възкликна Силвано. — Дайте да ви помогна!
— Ние ще се оправим — отказа му Карла. — Онези долу са ни приятели. Нас ни
познават, но не и тебе и може да почнат да стрелят, като те видят. Ще е по-сигурно да не
идваш с нас. Стой тук да пазиш книгите.
— Добре. — Силвано се усмихна неуверено. — Добре. Щом настоявате.
— Престо! — подкани ме Карла и задърпа въжето с мъртвеца. — Този призрак още
много път го чака.
ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ИЗВЛЯКОХМЕ ТРУПА НА ДАСИЛВА до ръба и се спуснахме по пътеката. Аз вървях
първи и поемах по-голямата тежест, а Карла го крепеше отзад, доколкото може.
Гузно ми беше, че участваше в това тъжно криминално деяние, което се налагаше да
извършим: на практика повече, отколкото че аз вършех такова. Мислех за ръцете на Карла и
как грубото въже разранява кожата й, за ожулените й стъпала след всяка втора крачка.
— Спри! — извика тя тъкмо когато бяхме минали половината път.
— Какво има?
Тя дълбоко пое въздух няколко пъти и разтръска схванатите си ръце и крака.
— Виж какво — изпухтя и отметна кичур от челото си, докато с Другата ръка
придържаше мъртвеца. — Обявявам официално това за най-хубавото ми излизане с мъж
изобщо! Давай да го смъкваме тоя по тоя шибан склон.
В подножието на планината понесох на гръб трупа на ДаСилва по алеята към къщата на
Халед. Тя все тъй бе осветена, вратата на къщата зееше. Изглеждаше, сякаш в нея няма жива
душа.
Изкачихме се заедно по стълбите и влязохме във вестибюла. Смъкнах тялото на ДаСилва
на земята и се заехме да го развързваме.
— Какво правите? — обади се Халед зад гърба ми. Завъртях се с лице към него.
Държеше пистолет.
— Салам алейкум, Халед — поздрави Карла и в ръката й също се появи пистолет.
— Ва алейкум салам — отвърна той. — Какво правите?
— Къде е Абдула? — попитах.
— Мъртъв е.
— О, не, не! — извиках. — Само това не!
— Аллах да приеме душата му — обади се Карла.
— Сигурен ли си, че е мъртъв? — изрекох сподавено. — Къде е?
— Отгоре му имаше четирима убити, като го намерих. Единият беше Вишну. Знаех си, че
този нагъл главорез ще дойде тук да злорадства. Но вече е мъртъв и сега моята Компания ще
вземе всичко негово.
— Къде е тялото на Абдула?
— При телата на моите мъртви бойци — отвърна Халед. — В трапезарията. Питам те за
последно, какво правиш тук?
— Тоя нещастник се беше заблудил и стигна твърде надалеч. — Вдигнах покривалото и
открих лицето на ДаСилва. — Връщаме го. От твоите ли е, или от техните?
— Използвахме го да нагласим клопката — отвърна Халед. — Сам го гръмнах, след като
изпълни предназначението си, но той избяга.
— И се върна — каза Карла. — Халед, можем ли да го оставим тук? Не искаме да
замесват в това Идрис.
— Оставете го. Скоро моите хора ще се върнат с камионите. Ще натоваря и него при
труповете, които утре ще изхвърлим в канала.
— Не искам да виждам Абдула мъртъв, Халед — казах. — Заклеваш ли се, че е мъртъв?
— Уалла[117]! — отвърна той.
— Аз искам да го видя — каза Карла. — Но ти няма нужда да идваш.
Навсякъде заедно, никога поотделно: но понякога само единият трябва да стори нещо за
двамата.
— Ще дойда — казах. Вече ми прилошаваше. — Ще дойда. Халед ни поведе през
всекидневна към главната трапезария. На масата, наредени едно до друго, лежаха четири
тела, както обитателите на тротоара спят по улиците.
Веднага съзрях Абдула — дългата му коса се спускаше надолу от масата. Искаше ми се
да се извърна, да побягна. Това прекрасно лице, това лъвско сърце — непоносимо бе да ги
видя изстинали, този огън в небесата — угаснал.
Карла отиде при него, сложи длан на гърдите му и заплака. Не можех просто да стоя.
Тръгнах покрай масата, главите на мъртвите докосваха като полъх пръстите ми, и хванах
ръката на Абдула.
Лицето му бе строго и ме обзе спокойствие, когато го видях. Беше облечен в бяло и
целият бе окървавен. Една чиста черта преминаваше по челото му там, където е била бялата
му шапка, но гордото му лице с гъсти вежди, нос и брада като на шумерски цар бе омазано с
кръв.
Бяха го простреляли с куршуми, бяха го промушвали с ножове, но окървавеното му лице