бе непокътнато.
Душата ми се сгърчи в болезнен спазъм, като видях как времето за него е спряло.
Нишките на моето време затрептяха в душата ми, но една струна в хармонията им бе
заглъхнала.
Болеше ме да не усещам дъха му, живота му, обичта му. Тежко ми бе да гледам човека
пред мен, когото вече го нямаше и за когото вече тъжахме.
Тя беше права да ни накара да плачем. „Не кажеш ли сбогом, все едно никога не си казал
сбогом", ми каза веднъж един ирландски поет. Много време ми бе нужно да изплача своето
сбогом.
Най-сетне пуснах безжизнената ръка и с нея пуснах и мита за падналия човек. Всеки, който ни напуска, оставя завинаги празнота. Карла се върна с мен на верандата, възвърнала
самообладанието си, но скърбеше и знаеше, че и в двама ни е зейнала пещера, Празна
пещера, която отново и отново ще ни връща към страданието и спомена.
Халед ни чакаше.
— Трябва да побързате — подкани ни той. — Моята Компания тази нощ е изключително
нервна.
— Твоята Компания ли?
— Компанията на Халед, Лин — отвърна той намръщено. — Тази нощ отнехме живота
на Вишну и вземаме всичко, което Вишну притежаваше. Тази нощ се ражда Компанията на
Халед. Такъв ни бе планът. Абдула реши да използва себе си като примамка.
— Знаеш ли какво, Халед… — подзех, за да сложа точка, но млъкнах, понеже тъкмо
тогава от тъмното излезе един мъж.
— Салам алейкум, Шантарам — поздрави Туарегата.
— Ва алейкум салам, Туарег — отвърнах и се изместих към Карла.
— Туарегата работи за мен като наемник — каза Халед. — Той нагласи всичко. И сега
отново се завърна в Компанията на Халед.
— Туарег, ти ли го нагласи?
— Аз. А теб те държах настрана, като те отпратих подир ирландеца — каза Туарегата. —
Защото се ръкува с мен.
— Сбогом, Халед — казах.
— Аллах хафиз. — На стълбите Карла ме улови подръка, защото и двамата не ни
държаха краката.
— Куда хафиз — отвърна Халед. — До нови срещи.
Щом стигнахме до подножието на планината, Карла ме спря.
— Ключовете за оная благодат в теб ли са?
— Ключовете за мотора ми са винаги в мен — казах. — Искаш ли да покараме?
— Да, да палим! — отвърна тя. — Толкова съм смазана, че само свободата може да ме
спаси.
Тръгнахме към храма, където се бяха подслонили да пренощуват Идрис и учениците, и
им съобщихме, че опасността е отминала. Идрис изпрати нагоре един млад, як ученик да
съобщи вестта на Силвано. Приехме благословията на мъдреца и потеглихме.
Последните часове преди зората се носехме без посока с мотора, той бъбреше на
машинен език по пустите булеварди, а светофарите и от двете страни мигаха в зелено, защото по това време никой в Бомбай не спираше на червен светофар.
Паркирахме мотоциклета в началото на по-полегатия път нагоре в планината. Завързах
го с веригата за една фиданка, за да не го е страх, и поехме по дългата по-лека лъкатушна
пътека към платото.
Карла се притискаше в мен. Хванах я през кръста да улесня стъпките й.
— Абдула — произнесе тя тихо на няколко пъти. Абдула.
Спомних си как докато се катерехме по стръмнината предния път, тя го спомена, за да
ни разсмее. Спомних си времето, когато Абдула беше приятел, с когото можех да се смея и да
се закачам. Плачехме заедно и вървяхме.
Щом стигнахме лагера, заварихме учениците, които вече си възвръщаха настроението и
вярата.
— Голяма суетня цари тук — каза Карла и се облегна на рамото ми. — Да отидем на
нашата полянка.
Тръгнахме към импровизирания ни подслон на могилката. Положих я кротко на една от
възглавниците, сякаш я полагах в сън, и след минута тя беше заспала.
Сред запасите имаше голяма бутилка с вода. Намокрих една кърпа и промих
одраскванията и охлузванията, които си представях, че има, а после открих по ръцете и
краката й.
Тя изстенваше от време на време, когато кърпата и водата се натрапваха на сънното й
съзнание, но не се събуди.
Намазах промитите ранички с масло от куркума — цяра, който всички в планината
използваха за порязвания и драскотини.
Щом спрях да втривам маслото в ожулените й и изранени крака, тя се сви на кълбо и
потъна в още по-дълбок, очистителен сън.
Абдула. Абдула.