— Нищо му няма на новото бюро, Джасвант — каза Карла. — Сложи на горния плот
растение в саксия и голяма хубава раковина до него, а на долния — стъклено преспапие. Това
ще смекчи обстановката. Имам раковина и мога да ти я дам назаем, ако искаш, и преспапие с
глухарче в него.
— Вярно ли? С удоволствие!
— Тук вътре няма ром — отбелязах, докато бършех замъгленото стъкло на новия му
хладилен шкаф. — И сирене няма.
— Има ново меню. — Джасвант плясна един ламиниран лист върху новия си ламиниран
летищен плот.
Не го и погледнах.
— Старото меню ми харесваше.
— Старо меню нямахме! — наежи се той.
— Именно.
— Бюро „Изгубена любов" докарва тук много хора и трябва да се представям с нужния
корпоративен имидж. Трябва да вървиш в крак с времето, Лин.
— Аз предпочитам времето да върви в крак с мен.
— Като стана дума, да ти кажа, Джасвант — рече Карла. — Мисля да внеса някои
изменения в моя апартамент.
— Изменения ли? — попита Джасвант. Търговският му нюх изду шията му и
вратовръзката го стегна.
През следващите няколко дни Карла разтури бедуинската шатра. Боядисахме
апартамента й в червено, с черен кант по вратите и касите. Джасвант нямаше от какво да се
оплаче, той ни продаде боята.
Тя изряза снимки от научни списания и ги сложи в златни боливудски рамки. В рамка
сложи и едно перо, едно листо и една страница от стихосбирка, която вятърът й бе
подхвърлил в една тиха уличка:
Молитва за дъжд
И след това,
когато с теб не съм
и си достатъчно сама
да преброиш пироните в сърцето си,
забити сякаш във вратата на съкровищница,
когато подредиш мълчанието си
във вазата от час
и също спомените за ръцете ни,
и трънчето от смях,
обагрило очите ми,
когато си обляна от вълната
на ударите на сърцето
и блянове на пурпурния прилив
се плискат край брега на любовта
и кожата ти пее, от парфюм пронизана…
предай се ти на мисълта за мен:
както мимозите копнеят за мусона,
за теб копнея аз,
както червените цветя на кактуса копнеят за луната,
за теб копнея аз
и в мойто след,
когато с теб не съм,
на живота към прозореца главата ми извръща се
и моли се за дъжд.
В черни барокови рамки окачи големи снимки на Петра Кели и Айда Лупино — две от
нейните героини. Внесе саксийните растения от балкона и ги нареди по всички ъгли, а отвън
остави само няколко да се обръщат по пътя на слънцето.
Мисля, че се стремеше да пресъздаде планинската гора в хотелския си апартамент и се
справи добре. Където и да седнехме във всекидневната, пред очите ни изникваха или ни
докосваха растения.
Постави и една тънка издължена скулптура на троянски воин, дело на Тадж. Опитах се
да я закрия с едно растение, но тя не ми даде.
— Сериозно? Та нали заради него напусна галерията.
— Той е добър скулптор — отвърна, докато нагласяше обречения, войник, — макар и да
не е добър човек.
Ползвах го за окачалка на шапката си. За тази цел се наложи да си купя шапка, но си
струваше. И малко по малко нещата се наредиха в някакво подобие на покой, достатъчно
прилично за някого, който знае какво е да нямаш покой.
Зеленият апартамент на Олег — понеже моите стаи станаха като канапето по цвят — се
ползваше с популярност. С Карла отидохме на няколко от купоните му и си прекарахме
екстра. На други негови партита пък си умирахме от смях в нашата стая, докато слушахме
смахнатите разговори на висок глас, които се чуваха силно изкривени през стената.
Младият руснак вече се беше отказал да чака своята Ирина, която той наричаше
Карльоша. Снимките, които бе раздал на келнерите в „При Леополд", се намачкаха и
избеляха, а и той престана да се интересува дали са я виждали.
— Защо наричаш Ирина Карльоша? — попитах го веднъж.
— Бях влюбен в една друга Ирина — отвърна той и вечната му усмивка помръкна, засенчена от полумрака на размислите. — Беше първата ми любов. За първи път душата ми
направо се поболя от любов към момиче. И двамата бяхме шестнайсетгодишни. След една
година всичко приключи, но продължаваше нещо да ме яде, когато изговарях това име. Баща
ми викаше на сестра си, моята леля, Карльоша на галено, това име винаги ми е харесвало.