двайсет и четири часа, иначе ще разгласим компромата. На теб справедливо ли ти звучи?
— Няма проблеми — усмихнах се. Радвах се, че се отървавам от него и едновременно с
това се зачудих кой ли ще е следващият Дилип Светкавицата и колко ли повече ще трябва да
му плащаме.
— Мислех също, че ще е добре да замине да живее някъде далече на село —
заразмишлява Карла. — Май ще е хубаво да си отиде там, откъдето е дошъл. Почти нямам
съмнения, че хората, с които е расъл, ще знаят какво да го правят, като се върне.
— Ако го познават добре, ще свършат всичко на някое затънтено място.
ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДЖОРДЖ БЛИЗНАКА ЛЕЖЕШЕ в специално оборудвана стая на последния етаж на
хотел „Махеш" под грижите на Джордж Скорпиона и на екип от престижни доктори.
Хотелът бе осигурил специалисти чрез международните си контакти, а Скорпиона нае
експерти от най-добрите болници в Индия.
За Близнака може и да бе късно — измършавялото му тяло крееше и отпадаше ден след
ден, но той продължаваше да посреща всяко ново светило с шега и усмивка.
Скорпиона ни измъчи, докато ни пусне до него, трудно се издържаше твърде дълго на
приказките му.
— Не мога да сложа залък в уста — заяви той пред вратата на Близнаковата стая. —
Пришки ми излязоха на краката от тичане нагоре-надолу покрай тревогите ми за Близнака.
Но си го заслужавам, аз съм виновен за всичко.
— Спокойно. — Карла го хвана за ръка. — Никой не те обвинява, Скорп.
— Но вината е моя! Ако не бях тръгнал да търся онзи светец, Близнака нямаше да се
зарази с тропическа треска и щяхме да сме си добре както едно време.
— Никой не обича Близнака повече от теб и той го знае — отвърна Карла, докато
отваряше вратата.
Близнака лежеше на автоматично регулируемо болнично легло с тръбички, които
излизаха от твърде много места. Над леглото се спускаше нов найлонов балдахин. Две
медицински сестри се грижеха за него и постоянно проверяваха данните на уредите, наредени отляво.
Щом се доближихме, той ни се усмихна. Зле изглеждаше. Хилавото му тяло бе добило
цвета на разрязана райска ябълка, а зад усмивката костите на черепа изпъваха кожата му.
— Здравей, Карла! — поздрави той бодро, макар и с немощен глас. — Лин, здрасти, приятел. Много се радвам, че дойдохте!
— Страшно се радвам да те видя пак, човече — казах и му махнах през найлона.
— Да направим една игра? — измърка Карла. — Освен ако не смяташ, че лекарствата са
ти навредили на проницателността.
— Иска ми се, ама не мога да играя карти. Лежа в тая найлонова палатка вече един
месец и не я махат. Разправят, че имунната ми система била аут. Според мен тия машини са
само за парлама. Крепят ме жив с ластични бандажи и доброта. Органите ми един по един
отказват — като пътници, които слизат от влака.
— Боли ли те, Близнак? — попита Карла.
Той се усмихна бавно-бавно: слънчеви лъчи, изпепеляващи сенките по ливада.
— Екстра съм, мила — отвърна той. — Включили са ме на система. По това се разбира, че пукваш, нали така? Когато всичката отлична дрога изведнъж стане законна и можеш да се
друсаш колкото ти душа иска. И най-лошото си има добра страна, тъй да се каже.
— Все пак ми се иска да изиграем някоя и друга ръка, когато всички сме откъм добрата
страна — усмихна се Карла.
— Както казах, имунната ми система си отива. Затова ми опнаха тая палатка. Всъщност
дори и ти можеш да ми навредиш. Не е ли смешно?
— Джордж Близнака да се предаде? — подразни го Карла. — Много ясно, че можеш да
играеш карти с нас! Дай да ги раздадем, а аз ще ти ги държа така, че да ги виждаш, без аз да
ги гледам. Нали ми вярваш?
Карла не мамеше никога на никакви игри и Близнака го знаеше.
— Ще трябва първо да се разбереш с тях — кимна той към сестрите. — Държат ме
доста изкъсо.
— Защо да не почваме? — отвърна Карла и намигна на сестрите. — А ако вземем да ги
изнервяме, ще престанем. Къде са картите?
— В горното чекмедже на шкафа, точно до теб.
Отворих чекмеджето. Тесте карти, евтин ръчен часовник, звънче от гривна талисман, кръст, окачен на верижка, и портфейлът на пациента, изтънял до сиромашия.
Карла придърпа три стола до леглото. Дадох й картите, тя ги разбърка и ги раздаде върху