нещо такова, как и двамата го жадуваме. Желание, съзряло в нужда.
Думата „фамилия" произхожда от думата famulus, която значи „слуга"; първоначално с
familia са наричали прислугата в едно домакинство. В същността си копнежът за семейство и
неудържимият глад, който загубата на семейството поражда у нас, не е само заради нашата
принадлежност: той е заради това да останем в услуга на тези, които обичаме.
ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
БЕШЕ ПЕРИОД НА ПРОМЕНИ и Островният град сякаш се готвеше за парад, неорганизиран от никого. Булевардните мантинели лъснаха с нова боя, нанесена от хора, които рискуваха живота си при всеки замах на четката. Магазините променяха облика си, както и техните собственици. На всеки ъгъл нови табели известяваха стари услуги. От
сградите изстъргваха любимата плесен — коментар на природата за нашите планове — за да
ги боядисат наново.
— Не ти ли харесва как е станало? — попита ме един приятел, собственик на ресторант, загледан от тротоара към новобоядисаното си заведение.
— Преди ми харесваше повече. Много шик си го боядисал, но ми харесваше как го бяха
нашарили четирите последни мусона.
— Защо?
— Обичам нещата, които не противостоят на природата.
— Трябва да се върви в крак с времето, човече — каза той и спря да диша, когато
влязохме в реновирания му ресторант, защото бе невъзможно да дишаш и да бъдеш в
съзнание заради съхнещата боя.
Модата е деловата страна на изкуството и най-накрая дори и „Домът на стила" на Ахмед
не устоя на тиранията на асимилацията. Изписаната му на ръка табела се преобразува в
позорното клеймо на алчността: логото. Острите бръсначи и сърдито настръхналите
четинести четки изчезнаха, заместени от химични козметики за коса, чиито етикети ни
уверяваха, че не са изпробвани върху малки зайчета и няма да ослепят или убият
потребителите.
Дори афтършейвът „Амброзия дьо Ахмед" изчезна, но поне извадих късмет да
пристигна навреме да спася огледалото, украсено със снимките на безплатните ахмедови
подстрижки — всяка от тях досущ посмъртна снимка на главорез, погубен от правосъдието.
— Не пипайте огледалото! — спрях дребните мъже с големите чукове, засилили се да го
разбият.
— Салам алейкум, Лин — поздрави Ахмед. — Преобзавеждам бръснарницата, „Новия
дом на стила" на Ахмед.
— Ва алейкум салам. Огледалото — не!
Стоях с гръб към огледалото, разперил широко ръце да го предпазя от чуковете. Карла бе
скръстила ръце до Ахмед, нахална усмивка играеше в градината на очите й.
— Махам го, Лин — заяви Ахмед. — Не пасва на новата обстановка.
— Това огледало пасва на всяка обстановка! — възразих.
— Не и на тази. — Ахмед измъкна купчина брошури, взе една и ми я подаде.
Огледах снимката върху нея.
— Прилича на закусвалня за суши — казах и му я върнах. — Хората не могат да се карат
за политика и да се обиждат на такова място, Ахмед, дори огледалото да си остане на
мястото.
— Имаме нова политика — отвърна той. — Никакви обиди. Без приказки за политика, секс и религия.
— Ахмед, да не полудя? Цензура в бръснарница?! Погледнах Карла. Тя явно доста се
забавляваше.
— Я се стегни — примолих се. — Трябва да има поне едно място, където хората да не
лижат задници.
Ахмед ме изгледа строго.
Това не беше ахмедовият строг поглед, а строгият поглед на красиво лице под
„алаброса" от каталога с прически на „Новия дом на стила".
Прелистих го и разгледах снимките в него, осъзнавайки, че Ахмед сигурно се гордее с
тях, защото нелегално бе включил фотоси на кинозвезди и видни бизнесмени за повече
тежест.
Не исках да оскърбявам чувствата му, но за мен каталогът беше сбъркан подбор на
жертви.
— Ахмед, не може да строшиш огледалото.
— Ще ми го продадеш ли както си е? — попита Карла.
— Сериозно ли ми предлагате?
— Да, Ахмед. Продава ли се?
— Ще трябва време, докато изстържем снимките — каза той замислено.
— Искам го със снимките, Ахмед, ако нямаш нищо против. Така си е екстра.
„Карла, обичам те", помислих си.
— Много добре, госпожице Карла. Да кажем, хиляда рупии заедно с доставката и
монтирането, приемливо ли ви звучи?