— Обичам те, Шантарам — каза тя и ме целуна.
За две седмици Кеш успя да разкрие два случая и стана звездата на бюро „Изгубена
любов". Вниманието му към подробностите и запаметяването им се оказа решаващо за
разрешаване на делата и нямаше разговор, на който той да не присъства.
Леля Лунен сърп и безстрашният й помощник водеха счетоводството и от време на
време съхраняваха суми на клиенти. Тя беше проницателна делова жена, прекарваше дълги
часове в оптимизиране на бизнеса и спестяваше пари и време на всички.
Частните й сеанси в лимузината на Рандъл удовлетворяваха нейните зажаднели
посетители. „Талантът се изразява в това как го прилагаш" — каза ми тя веднъж, докато си
прилагаше дарбите за илюстрация.
Винсън и Ранвей се върнаха от ашрама, пречистени от горделивостта, но не ги виждахме
често — бяха заети с плановете си да отворят кафене и правеха ремонти. Когато успяхме да
ги хванем за малко по средата на поредния им ремонт, Карла прихвана Ранвей за лакътя, поведе я да си поговорят по женски и ме остави насаме с Винсън в недовършеното кафене.
— Това е като… като вълната — онази съвършена вълна, която не потъва и не потъва, и
те крепи на гребена си, сещаш ли се? — попита Винсън.
— Не, но карам мотор, а то е все едно да сърфираш по цивилизацията.
— Нали я знаеш тая вълна, дето сякаш те носи безкрайно?
— Аз си имам резервоар и знам кога престава да е безкрайно.
— Не, искам да кажа, то това е като ония умнотии за полето на тенденции, за които
Идрис говореше.
— Аха.
— Ами аз, такова, все едно сърфирам върху суперпозицията между еднакво подходящи
за сърфиране вълни. Ранвей и Идрис страшно ми отвориха съзнанието, пич! Понякога ми се
струва, че така съм наблъскан с идеи, че ми изпадват от главата.
— Радвам се, че си щастлив, Винсън. А това с кафе-бара е страхотно. Много се радвам за
теб и Ранвей. Аз ще взема да тръгвам. Ние…
— Това с кафето е ненормална работа — каза той и посочи издутите чували, наредени
до стената. — Ако почна да ти обяснявам разликата между колумбийските и ганайските
смеси, ще ти се вземе акълът.
— Благодаря за предупреждението. Обаче виж, Карла всеки момент ще дойде и се
съмнявам дали ще имаме време за толкова сложни обяснения.
— Ако дойде, ще започна отначало — отказа да се смили той.
— Как е Ранвей? — зададох спасителен въпрос.
— Нали я знаеш оная вълна, пич, съвършената вълна, която те носи и те крепи?
— Много се радвам, че сте щастливи! Според теб какви ги мъдрят Карла и Ранвей?
— Само веднъж подуши тия пресни зърна! — Винсън отвори един чувал. — Толкова са
прекрасни, че повече няма да пийнеш друго кафе!
— Това да не ви е девизът на заведението?
— Не бе, човек, девизът ни е в името. Любов и вяра — така ще се казва, това е и девизът
ни.
У Винсън имаше една невинност, която Ранвей бе загубила със смъртта на приятеля си, починал от същата дрога, която Винсън лекомислено беше продавал. Невинността, която тя
преоткри в неговата готовност да се промени, бе нежната истина, която бяха избрали за име
на своето начинание. Любов и вяра.
— Подуши ми зърната — настоя той.
— А… Няма нужда.
— Подуши ги! — Той повлече към мен чувала, сякаш бе мъртво тяло.
— Винсън, няма да ти душа зърната, колкото и колумбийски да са! Стига си влачил тоя
труп.
Той сбута чувала до стената тъкмо когато Карла и Ранвей се върнаха при нас.
— Той не ще да ми подуши зърната! — оплака се Винсън.
— Не ще ли? — прихна Карла. — Лин, какъвто аз го познавам, е маниак на тема зърна.
— Стюарт създаде специална смес — съобщи гордо Ранвей. — Мисля, че по-хубаво
кафе никога не съм вкусвала!
— В другата стая е — каза Винсън, готов да хукне натам. — Искаш ли да я помиришеш?
— О, няма нужда — побързах да кажа. — Оттук усещам как ме лъха.
— Казах ти аз, великденско зайче мое! — Винсън прегърна Ранвей. — Хората ще
подушват кафето ни още от улицата и то направо ще ги хипнотизира!
— Успех — казах и повлякох Карла навън.
— Отваряме по пълнолуние — каза Ранвей, докато ни прегръщаше. — Да не забравите.
На улицата яхнахме мотора, но точно когато понечих да запаля, Карла ме спря.
— Какво усети у Винсън? — попита тя, опряла ръце на раменете ми.
— Вълни от зърна — отвърнах. — А ти какво усети у Ранвей?