дължината на цялата сграда.
Щом вратите на асансьора се затвориха, предложих на Карла плоското си шишенце. Тя
отпи глътка и ми го върна. Операторът в асансьора ме погледна. Подадох му фласка и той
също удари една глътка — изля малко ром в устата си, без да допира гърлото до устните си.
Върна ми го и поклати глава.
— Бог да благослови всички — рече.
— Щом казвате всички, и вас да благослови — отвърна му Карла.
Вратата се отвори към мраморно-стъклена прерия, в която няколко много красиви
момичета с много тесни поли пасяха разсеяно зад бюрата си.
Докато Карла разговаряше със служителката на рецепцията, аз се помотах между бюрата
от стъкло и стомана, заничайки над раменете им. Момичетата слушаха музика на слушалки, играеха видеоигри и четяха списания.
Както прелистваше списанието, едното вдигна очи към мен и намали звука в
слушалките.
— Какво обичате? — произнесе заплашително и ме погледна свирепо.
— Аз… ами… аз ще отида ей там — заотстъпвах заднишком. Рецепционистката ни
съпроводи до една ниша срещу вратата на
офиса на Дива, където седнахме в плюшените кресла да почакаме. Имаше масичка с
бизнес вестници и списания, стъклена кана със сода и фъстъци в бронзова отливка на
човешка ръка.
Шепата фъстъци привлече вниманието ми. Посочих я, опитвайки се да интерпретирам
посланието.
— „Плащаме ви колкото за фъстъчки?" — прошепнах на Карла. — Или може би: „Ето
какво се случи с последния, който поиска да му вдигнат заплатата?"
— „Който проси, не придиря" — предложи Карла.
— Много добро — усмихнах се, аплодирайки я с поглед. До нас изникна висока
хубавица.
— Желаете ли кафе? — предложи тя.
— Може би по-късно, с Дива — отвърна Карла. — Благодаря. Момичето си отиде, а аз се
обърнах към Карла:
— Много е шантаво там на рецепцията.
— За шантаво не му достига някоя и друга мраморна плочка.
— Не, за момичетата говоря. Та те нищо не правят.
— Как така нищо не правят?
— Кипи адско бездействие.
— Е, и? Може днес да няма клиенти.
— Стига, Карла. Оттатък има седем хубавици и нито една от тях не си помръдва пръста!
Шантава работа.
— Шантавото е, че си ги преброил — усмихна се тя.
— Аз…
Вратата на Дива срещу нас се отвори. Оставаше точно една минута до часа на срещата
ни. От офиса й се изниза една тумба бизнесмени с почти еднакви костюми и съвсем еднакво
изражение на задоволени амбиции в очите.
— Точността е времето на крадците.[118] — Карла погледна часовника си и се изправи.
Дива застана на вратата с ръце на кръста.
— Влизайте — покани ни тя и разцелува Карла по двете бузи. — Така ми е домъчняло и
за двама ви! Благодаря, че дойдохте.
Тя цопна в грамадно кресло зад извивката на голям черен роял, подкъсен и превърнат в
бюро.
Върху рояла бюро бе поставила фотография на баща си в сребърна рамка. Гирлянда от
цветя се спускаше надолу по снимката и разливаше жълто върху черния лак. В поднос с
формата на паунова опашка горяха ароматни пръчици.
Стаята бе голяма, но имаше само два стола срещу бюрото й. Всички онези бизнесмени с
празни погледи явно бяха стояли прави по време на срещата с Дива. „Това момиче не си
поплюва", помислих си.
— Страшна работа — каза тя. — Искате ли по едно питие? Господ ми е свидетел, че
имам нужда да пийна!
Тя натисна бутон на конзолата и само миг по-късно вратата се отвори. В голямата стая
влезе красавица и запристъпва наперено по хлъзгавия под на истерични токчета. Спря се до
бюрото, размърда претенциозно къса поличка и дългите й крака се вдървиха.
— Мартини, запознай се с госпожица Карла и господин Шантарам — каза Дива.
Карла махна за поздрав. Аз се изправих, сложих десница на гърдите си и сведох глава.
Това е най-любезният поздрав към всяка жена в Индия, защото много жени не обичат да се
ръкуват. Мартини кимна с глава към мен и аз седнах.
— За мен „Манхатън" — поръча Дива. — Карла, за теб?
— Две глътки водка с две бучки лед, моля.
— За мен сода със сок от лайм.
Мартини се врътна на токчета петдесети калибър и бавно се отдалечи като жираф в
стъклен зоопарк.
— Сигурно се чудите защо ви извиках — каза Дива и ме изненада с въпроса си, защото