снимка на баща й.
Оставихме я така, изчаквайки, докато излезе от транса си.
— Знаете ли защо настоявах всички да ми викат Дива? — попита тя след малко, все тъй
загледана в снимката. — На едно парти бях влязла в банята и дочух как ме наричат зад гърба
ми приятелите ми. Тривиа Дивя. Така ме наричаха — Тривиа Дивя. И знаете ли какво? Прави
бяха! Такава бях. Тривиална. Затова същата вечер си смених името на Дива и карах всички да
ме наричат така. Сега за първи път се почувствах нетривиална, ако това е думата.
— Стойностна е точната дума, Дива — каза Карла. Младата наследница обърна лице
към Карла и тихо се разсмя.
— И тъй става, и иначе. — Надигна се от креслото, протегна се и се прозя.
Изправихме се заедно с нея и тя ни изпрати до високата врата на офиса си.
— Толкова се радвам, че вече си свободна — каза Карла и я прегърна на тръгване. —
Полети нависоко, птиче!
Скитахме се свободно с мотора на бавен ход, унесени в мисли за различни неща. Аз
мислех за бедното малко богато момиче, което живя в бордей и после раздаде своето
състояние. Карла си мислеше за друго.
— Всички те са бивши много класни момичета на повикване — каза тя.
— Какво?
— Всичките са бивши момичета на повикване.
— Кои?
— Красавиците в офиса, които красиво бездействаха. Всичките са бивши момичета на
повикване. Строги господарки по-точно. Специалистки по фетишите. Дива ги нае за
фетишисткото парти, но след празненството им предложи работа. Всички приеха. Те не са й
модели, работят в брачната и сватбената агенция.
— Би трябвало да се справят прилично — отбелязах. — Защо не ми каза?
— Спри мотора — каза тя и се отлепи от мен.
Спрях в страничното платно до една автобусна спирка.
— Сериозно ли ме питаш защо не ти казах, че отиваме на карнавал с бивши момичета
на повикване?
— Ами…
Влях се обратно в движението и се понесох, но после пак бих спирачки, защото Олег
седеше по средата на разделителната мантинела и свиреше на китара. Спряхме до него.
— Какво правиш, Олежка? — попита Карла и се усмихна с шепа царици в очите.
— Свиря на китара, Карла — усмихна й се той по руски.
— Хайде, Олег, ще се видим — казах и форсирах мотора. Карла нежно притисна пръст в
рамото ми и моторът утихна.
— Защо тук? — попита Карла.
— Акустиката е идеална — усмихна се той преднамерено. — Морето е зад мен, а
сградите…
— Какво свириш? — прекъсна го Карла.
— Едно парче на „Кол", казва се „Нека започне денят". Тоя пич, Майкъл Бийн, е направо
светец на рокендрола. Обожавам го! Искаш ли да ти го изсвиря?
— Хайде, Олежка, ще се видим — форсирах отново мотора.
— Я се качвай с нас — предложи Карла.
— Сериозно? — възкликнахме едновременно Олег и аз.
— Ще те хвърлим до нас — каза тя. — Тръгнали сме за Донгри. Олег се настани зад
Карла, краката й ме стегнаха през кръста, качени на резервоара, и ние потеглихме. Бе се
облегнала на Олег, преметнал китарата през рамо.
Минахме покрай група пътни полицаи, които чакаха на едно кръстовище да положат
една или няколко зебри сред уличната джунгла.
— Викару нака — казах им на марати. — Не питайте.
ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
СЛЕД ПОЖАРА В КЪЩАТА НА КАДЕРБАЙ Карла не беше ходила до базара за
парфюми в Донгри, нито където и да било другаде в квартала. Но тя забъркваше свой
собствен парфюм и имаше нужда да си набави своите специални ухания. Когато най-сетне се
почувства готова да се изправи срещу страницата, която бе обърнала, без да чете, се втъкахме
като нишка в гъстите сплитки на уличното движение, за да посетим любимото й магазинче
досами „Мохамед Али Роуд".
Големия Али, един от тримата братовчеди на име Али в семейството — другите двама
бяха Тъжния Али и Грижовния Али — ни посрещна в магазина си и ни настани на
възглавници.
— Да ви налея чай, мадам Карла — предложи Грижовния Али.
— Толкова време не сте идвали, домъчня ни за вас! — възкликна Тъжния Али.
— Ще приготвя личната ви подборка, мадам Карла — рече Големия Али.
Пиехме чай, докато Карла преглеждаше специалните си есенции и слушахме разказ за
някакъв рядък парфюм, доставян от някакво рядко място само за посветените в бранша.