Съжалявам, че предадох собственото си покаяние. Опитах се да намеря този мъж, но не
можах, макар и да търсих навсякъде, и не можах сам да вдигна наложеното от мен
проклятие.
— Дев! — рече Карла. — Ние познаваме този човек. Познаваме прокълнатия от тебе
мъж. Можем да те заведем при него.
Садху с обръснатата глава се свлече, задиша накъсано, а после бавно изправи гръб на
пейката.
— Вярно ли е?
— Да, Дев — отвърна Карла.
— Дев, добре ли си? — го попитах с ръка на кльощавото му рамо.
— Да, да — отвърна той. — Маа[119]! Маа!
— Искаш ли да полегнеш? — предложих.
— Не, добре съм. Добре съм. Аз съм… аз… се заблудих и започнах да пия. Не бях
свикнал с алкохола. Никога не бях пил през живота си. Върших лоши неща. После един велик
светец ме спря на улицата и ме заведе в своя храм на Кали.
Той хвърли поглед нагоре, сякаш изплуваше, за да си поеме въздух.
— Наистина ли познавате мъжа, когото прокълнах? — попита с разтреперан глас.
— Познаваме го — отвърнах.
— И той ще ме приеме? Ще ми позволи ли да вдигна проклятието?
— Мисля, че да — каза усмихнато Карла.
— Казват, че Маа Кали е страховита — заговори той, допрял длан над лакътя ми. — Но
тя е такава само за лицемерите. Ако сърцето ти е невинно, Тя няма как да не те обикне. Тя е
Майката на мирозданието, а ние сме Нейни деца. Как може Тя да не ни обича, ако сторим за
Нея невинно място в душите си?
Той се смълча, дишайки тежко, но после се успокои, притиснал ръка на сърцето си.
— Сигурен ли си, че си добре, Дев? — попита Карла.
— Напълно — отвърна той. — Слава на Маа, добре съм! Само съм малко потресен.
— А как попадна тук, Дев? — попитах.
— Обръснах си главата и дойдох на това място, за да върша най-долната работа, която
можах да намеря — да служа на безпомощните и болните. И сега моят въпрос получи
отговор, защото вие ме намерихте тук, за да ме заведете при онзи човек. Моля, вземете това.
Той ми подаде ламинирана картичка, бяла от едната страна, а върху другата имаше
някакъв орнамент на мандала. Прибрах я в джоба на елека си.
— Какво е това, Дев? — попита Карла.
— Това е янтра — отвърна той. — Ако я гледаш с правдиво сърце, ще изчисти ума ти от
всичко отрицателно, та да можеш да правиш мъдър и отговорен избор.
— Ние чакаме информация за нашия приятел — казах. — Да ти вземем нещо, Дев?
— Нямам нужда от нищо — отвърна той и се облегна назад на пейката. — Наистина ли
напускам работа?
— Май така изглежда, Дев — каза Карла.
Дойдоха роднините на Салар, придружени от двама мъже от Компанията, и ни
съобщиха, че Салар ще живее.
Откарахме Дев, разкаялия се светец, на последния етаж на хотел „Махеш" и видяхме как
Скорпиона падна на колене, и садху също коленичи с него. Обърнахме се и тръгнахме
обратно към асансьора.
— Знаеш ли — каза тя, докато чакахме, — точно това може да бъде тласъкът за
имунната система на Близнака да се съвземе.
— Може — казах и звънчето на асансьора звънна.
— Знам къде отиваме — заяви Карла, докато ми подаваше обратно шишенцето на
слизане.
— Значи си много умна — отвърнах и придърпах черното сако на адвоката върху
окървавената си риза.
— Отиваме да ти вземем мотора — каза тя. — Още е на „Мохамед Али Роуд", а за него
те е повече грижа, отколкото че си мръсен.
Тя беше толкова умна и ми го напомняше от време на време на връщане към хотел
„Амритсар". Щастливо спасеният ми мотор тананикаше машинни мантри по целия път към
дома.
Щом се изсипахме в стаята й, Карла се освежи и ми предостави банята.
Изпразних джобовете си върху широката порцеланова лавица под огледалото. Парите в
джобовете ми бяха окървавени. Ключовете ми червенееха, а монетите, които изсипах, се бяха
обезцветили, сякаш твърде дълго бяха стояли във фонтан, за да се сбъднат нечии желания.
Сложих на лавицата и ножовете с ножниците, пуснах адвокатското сако на пода, оставих
кървавата ми риза да се изхлузи и останах по също тъй кървава фланелка.
Щом смъкнах и нея, забелязах дадената ми от Дев картичка. Вдигнах я и я сложих на
лавицата. Погледнах за първи път в огледалото и се срещнах със себе си като с непознат сред
морава.
Извърнах очи от собствения си поглед и се опитах да забравя мисълта, която не ми