излизаше от ума.
Фланелката ми беше подарък от Карла. Правил я бе един от нейните протежета
художници — изкопирал творбите на друг художник, известен с това, че прорязва платната
си.
Отпред беше разрязана, разпорена, скъсана. На Карла това й харесваше — според мен
защото харесваше художника. На мен ми харесваше заради нейната незавършеност и
уникалност.
С надеждата, че като я накисна, кръвта ще се изпере, я разпънах внимателно, но щом се
погледнах в огледалото, я изтървах в мивката.
Фланелката бе оставила на гърдите ми кървав белег — триъгълник, обърнат с върха
надолу със звездообразни форми около него. Погледнах картичката от Дев. Изображението
беше почти същото.
Индия.
Пръстите ми пуснаха картичката и аз се втренчих в онова, в което се бях превърнал.
Вгледах се в рисунката на гърдите си и се запитах това, което рано или късно всеки се пита, ако се задържи достатъчно дълго в Индия.
Какво искаш от мен, Индия? Какво искаш от мен, Индия? Какво искаш от мен?
Душата ми се разкъсваше, прикована на колелото от съвпадения, всяка следваща глупава
случайност ми изглеждаше още по-важна. „Гледай я с правдиво сърце… — каза ми садху, когато ми даде картичката — … мъдър и осъзнат избор."
Избягах от затвора, където нямах избор, а после сведох живота си до един-единствен
избор, навсякъде и с всекиго, освен с Карла: да остана или да се махна.
Какво искаш от мен, Индия?
Какъв бе смисълът на знака, изрисуван с кръв? Ако беше послание, написано с чужда
кръв, дали беше предупреждение? Или бе едно от онези потвърждения, за които говореше
Идрис? Полудявах ли, като питах и търсех смисъл там, където може би нямаше?
Застанах под душа и загледах как в канавката се стича червена вода. Най-сетне тя стана
бистра, аз завъртях крана и се опрях на стената с длани на плочките, обронил глава.
„Послание ли е? — чух се да питам, без да съм произнесъл въпроса. — Кърваво
послание върху гърдите ми?"
Ножовете паднаха от лавицата и ме стреснаха. Отместих се от душа да ги вдигна, но се
подхлъзнах на мокрия под. Сграбчих ножовете, докато се опитвах да се задържа на крака, стиснах ги и порязах дланта си.
Оставих ги и отново се порязах. За цяла година не се бях ранявал с тези ножове. Върху
изпуснатата картичка в мивката покапа кръв. Взех я и я избърсах.
Пъхнах ръката си под крана със студената вода и притиснах раните с кърпа. Почистих
ножовете и ги прибрах на сигурно място. И дълго гледах втренчено ту картичката, ту
огледалото.
Заварих Карла на балкона, наметната с тънък син халат. Исках да я виждам всеки ден
така, цял живот, но сега трябваше да изляза.
— Трябва пак да излезем — казах. — Имам да свърша нещо.
— Какъв си потаен! Ей, като говорим за потайност, това на ръката ти бинт ли е?
— Нищо работа — отвърнах. — Навита ли си пак да излезем с мотора? Слънцето скоро
ще изгрее.
— Ще съм готова дори преди теб. — Тя изхлузи халата. — Дано не си намислил нещо
страшно.
— Не съм.
— Просто като открихме Дев за Скорпиона и Близнака и като закарахме Салар в
болницата, защото се случи да сме на базара за парфюми, мисля, че изчерпахме квотата за
кармически съвпадения, Шантарам. Да не си насилваме късмета.
— Няма нищо страшно, обещавам. Обезпокоително може би, но не и страшно.
Когато стигнахме до светилището на Хаджи Али, бисерни знамена вече известяваха
изгрева на слънцето — небесния цар, и пробуждаха вярата. Подранили поклонници, молещи
се и каещи се, заприиждаха към светинята. Просяци, безръки и безкраки, наредени в кръг от
помощниците си, редяха имената на Аллах, а минувачите подхвърляха монети или банкноти
в техния принудителен кръг.
Децата, дошли за първи път в светилището, бяха пременени в най-хубавите си дрехи —
запотени момчета в костюмчета, изкопирани от тези на кинозвездите, момичета с коси, изпънати свирепо назад и стегнати в пищно украсените клопки на тила им.
По средата на пътя към светилището на Спящия светец спрях.
— Дотук сме.
— Днес няма ли да се молиш?
— Не… днес не — казах и огледах минувачите от двете си страни.
— Какво ще правиш тогава?
Потокът от хора намаля и за няколко мига останахме сами. Извадих ножовете си от