— Здравей, Карла — поздрави той. — Лин, търсех те. Сабята ти е готова.
Разви хасето и ми показа сабята на Кадербай. Беше я скрепил със златни нитове, оформени като очите на два дракона с преплетени опашки.
Изработката й беше великолепна, но ми беше мъчително да си спомням за нея. Бях я
забравил през тази година на планини и горящи къщи.
— Това доказва гледната ми точка — заяви Дидие. — Ревнива жена е морето. Дидие
никога не бърка.
— Можеш да откъснеш момчето от сабята, но не и сабята от момчето — коментира
Карла.
— Прелестна изработка. Колко ти дължа, Викрант? — казах.
— В този труд аз вложих истинска любов — отвърна той, тръгвайки. — За моя сметка е.
Недей да убиваш никого с нея. Довиждане, Карла.
— Довиждане, Викрант.
Донесоха питиетата и се канехме да чукнем чаши, когато аз вдигнах ръка:
— Я погледнете онова момиче ей там.
— Лин, никак не е галантно да говориш за друга жена, когато с теб…
— Дидие, само я огледай хубаво.
— Мислиш ли, че е тя? — попита Карла.
— О, да!
— Коя? — настоя да узнае Дидие.
— Карльоша — отвърна Карла. — Това е Олеговата Карльоша.
— Вярно, тя е!
Момичето беше високо и имаше някаква прилика с Карла заради черната коса и
бледозелените си очи. Носеше силно впити черни джинси, черна мотористка риза и
каубойски ботуши.
— Карльоша — измърмори Карла. — Стилът й не е лош.
— Сладур! — извиках и келнерът се затътри към мен. — У теб ли е още оная снимка, дето Олег ти я даде?
Той забърка нацупено из джобовете си и извади намачканата фотография. Вдигнахме я и
я сравнихме с момичето, седнало през пет маси от нас.
— Обади се на Олег и си прибери наградата — казах. — Онова момиче ей-там е същото, което той чакаше.
Той се опули срещу снимката, погледна момичето и се юрна към телефона.
— Ще тръгваме ли? — попитах.
— Не искаш ли да останеш и да видиш как се събират Карльоша и Олег? — подкачи ме
Карла.
— Омръзна ми да бъда съучастник по неволя на Съдбата — отвърнах.
— Аз обаче съм длъжен да наблюдавам възсъединението им — заяви Дидие. — И няма
да мръдна оттук, докато не го видя с очите си.
— Добре — казах, готов да стана.
Един мъж дойде на масата ни — нисък, слаб, мургав и уверен.
— Извинете — каза той. — Вие ли сте онзи, когото наричат Шантарам?
— Кой настоява да знае? — тросна се Дидие.
— Името ми е Татиф и трябва да обсъдя нещо с господин Шантарам.
— Давайте, обсъдете го. — Карла ми махна с ръка.
— Чувам, че сте готов на всичко за пари — каза Татиф.
— Това е кръвна обида, Татиф — усмихна се Карла.
— Несъмнено — съгласи се Дидие. — За колко пари?
Вдигнах ръка да прекратя наддаването.
— Татиф, имаме среща — казах. — Ела утре в три да го обсъдим.
— Благодаря — каза той. — Лека нощ на всички.
И той се изниза между масите към улицата.
— Ти дори не знаеш какво си е наумил този… този Татиф — предупреди ме Дидие.
— Хареса ми как изглежда. На теб не ти ли хареса?
— На мен ми хареса — обади се Карла. — И мисля, че пак ще го видим.
— Не, никак! — изпухтя Дидие. — Не му ли видя обувките?
— Видях ги, разбира се — отвърнах. — Военни ниски кубинки, побелели от сол около
подметката, както и краищата на якето му. Сигурно много време е прекарал по море
напоследък.
— За фасона говоря, Лин — въздъхна Дидие. — Бяха безобразни. Виждал съм
препарирани животни с повече стил!
— Чао, Дидие. — Карла се изправи. — Ще се видим на откриването.
Двамата с Карла се понесохме по оживения нощен булевард и няколко пресечки по-
нататък заварихме още по-голямо стълпотворение за откриването на кафене „Любов и вяра", където се трупаха хора по тротоара и дори се бяха изсипали на платното. Паркирахме мотора
и останахме на него за малко.
Табелата над вратата, изрисувана със символи от всички вери и с надпис на хинди, марати и английски, бе осветена с кръг от бели крушки във формата на магнолиев цвят.
Тъмночервен ореол от лампички като цветове на франджипани обрамчваше прозореца
към улицата, разкривайки клиентите вътре, които пиеха еспресо, а Винсън и Ранвей се
трудеха зад италианската кафе-машина, над която се вдигаше пара в промишлени
количества.
На извития бар с петнайсет места имаше три свободни столчета. Ранвей ги бе запазила