— Не — усмихна се кротко тя. — Но за теб се бяхме разбрали.
— Тя ми спомена нещо такова. Как сте се срещнали в „Каяни" и сте говорили за нас.
Тя се засмя нежно.
— Сериозно ли настояваш да знаеш какво стана?
— Пак ли ме питаш дали настоявам да знам? — усмихнах се.
— Следях какво се случва с теб от мига, в който ти се отдръпна от мен. Отначало се
радвах за теб, защото изглеждаше щастлив с Лиса. Но я познавах и знаех, че тя ще обърка
всичко.
— Чакай малко. Две години си ме държала под око?
— Разбира се. Аз те обичам.
Тъй ясно и тъй лесно: доверие в човешки очи.
— А как е свързано това… — започнах да си припомням и аз — … с твоето малко
споразумение с Лиса?
Тя се усмихна тъжно.
— Дочух, че Лиса пак се е върнала към порочните си навици и ти кръшка, и то много, а
ти дори не го подозираше.
— Не съм питал.
— Знам — отвърна тя. — Но всички говореха за това. Всички освен теб.
— Няма значение. Не беше важно.
— Несправедливо беше, защото ти си над тези неща и не го заслужаваш. Затова един ден
я издебнах зад гърба в любимия й магазин за дрехи и я тупнах по рамото.
— И какво й каза?
— Казах й да ти признае какви ги върши и да остави на теб да решиш дали искаш да
останеш с нея. Или да престане да мърсува.
— Да мърсува? Доста остро.
— Остро ли? Нямаше мъж или жена в оная галерия, които да пощади, включително и
клиентите! Щеше да ми е все тая, само че тя постъпваше така с теб.
— И си сключила някакво споразумение с нея?
— Не. Тогава й дадох шанс. Аз я обичах. Знаеш колко лесно бе да я заобича човек, като я
погледне. Но тя не се промени. Затова седнахме с нея в „Каяни" и й казах, че те обичам и не
искам тя да те оскърбява повече.
— А тя какво каза?
— Съгласи се да ти даде свобода. Не беше влюбена в теб, но страшно много те
харесваше. Каза, че искала да го направи лека-полека, а не просто ей тъй изведнъж да
изчезне.
— Ти си ни разделила с Лиса? — попитах, извън равновесие от внезапно нахлулата
истина. — Сериозно?
— Не точно — въздъхна тя. — Още виждам лицето й, като я заварих на леглото. Помня
какво й казах: „Ако не кажеш истината и продължиш да го оскърбяваш, аз ще те спра."
— И си го казала сериозно? Въпреки че я обичаше?
— На всяка вечеря, на която си ходил с Лиса през онази последна година — каза тя
тихо, — си вечерял с нейни любовници, съпруг и съпруга понякога. И само ти от цялата маса
не си го знаел. Съжалявам.
— Тя много излизаше и никога не съм я разпитвал. А аз много отсъствах и не можех да й
кажа къде съм ходил или каква контрабанда съм вкарвал. Била е в беда, но тогава не го
осъзнавах.
— Не беше в беда — тя беше бедата. Онзи ден в „Каяни", когато се съгласи да не те
мами повече, след това ми се пусна.
— Сериозно? — разсмях се.
— Да, мамка му! Такава си беше. Красива, откачена и харесвана от всички.
— Такава си беше.
— Знаеш ли, първоначално те мислех за наивен. Но ти не си. Ти си доверчив и аз обичам
това в теб. Обичам да ми се доверяват. Доверието е любимият наркотик за душата. За мен
значеше толкова много, че ти не се отказа от мен. За мен беше по-важно да го постигнем
разделени, имайки си доверие, отколкото ако го бяхме постигнали заедно. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да. Но оттук нататък сме заедно във всичко, Карла.
— Оттук нататък сме заедно във всичко — повтори тя и се притисна към мен.
— И наистина си ме следила през цялото това време?
— Следях те. Ти не напусна града, макар да казваше, че имаш такива намерения.
— Не можех. Не и докато ти си тук.
Срещу нас на тротоара пред „Любов и вяра" хората се смееха и шегуваха. Сканирах
улицата за евентуални заплахи, забелязах всеки джебчия, наркодилър и рекетьор, навъртащ се
около тълпата. Беше спокойно: незаконно спокойно.
— Никога на никого ли не си казвала какво ти е казала Лиса — че убийството е било
поръчано от Мадам Жу?
— Пазех го в тайна, докато му дойде времето. Сега Кавита го знае и ще поддържа близки
връзки с Мадам Жу, докато вземе бележника й. А после ще запознае Мадам Жу със своята
малка приятелка, кармата.
Мадам Жу и Кавита! Това ми приличаше на монета с две страни ези, създадена, за да
навреди, независимо на коя страна ще се падне.