— Дай да го изясним: значи Мадам Жу не знае, че Кавита е била годеницата на мъж, когото тя е убила преди… колко, четири години?
— Точно така. Кавита Сингх не е истинското й име. Била е в Лондон и е работела на
свободна практика, когато са убили приятеля й. Върна се с друго име и постъпи на работа
при Ранджит. Не спираше да вярва, че като журналист все някога ще разбере какво се е
случило с приятеля й. Изчаках, докато Кавита стане достатъчно силна да излезе срещу
Мадам Жу и да я победи, без да пострада. Лансирах я, давах й сили. И тогава денят, който тя
чакаше, почука на вратата и аз й казах.
— Значи Кавита следи Мадам Жу, която пък я използва, за да изнудва мъжете от
бележника й да си възвърне загубеното могъщество, а когато Кавита докопа бележника, тя ще
се отърве от Мадам Жу?
— Точно така. Партия шах, разигравана от опасни жени.
— Колко време ще мине, докато Кавита докопа бележника?
— Не много.
— А Кавита ще се възползва ли от него, след като го получи?
— О, да! — разсмя се Карла. — Ще последват същински океански вълни на промени.
— Не знам коя от двете е по-страшна — Кавита или Мадам Жу.
— Казах ти, че подценяваш Кавита.
— Никого не съдя. Искам свят без камъни и без хора, по които да ги хвърлям.
— Знам — усмихна се тя.
— Какво е толкова смешно?
— Нещо, което каза Дидие за теб.
— И какво е казал?
— „Лин има добро сърце и това е непростимо."
— Е пък, благодаря.
— Да ти кажа ли кой се настани в третия офис на долния етаж?
— Днес несъмнено е нощта на откровенията. На теб това ти харесва, нали?
— Абсолютно! — заяви тя. — Та, искаш ли да знаеш кой се настани зад врата номер три, или не?
— Искам, естествено. Искам да видя и тунела, за който само научих.
— Едва ли би подписал договора за неразгласяване.
— Всеки път, когато подпишеш юридически документ, съдбата си взема почивен ден.
— Джони Пурата — каза тя.
— В стая номер три?
— Да.
— Кога ще престанеш да ми крадеш героите? В „Амритсар" вече си събрала половин
роман, а аз още не съм го написал!
— Джони започва бизнес с недвижими имоти — каза тя, възхитително игнорирайки
ме. — Ще се занимава специално с разселване на бордеи.
— Отиде кварталът.
— Аз го финансирах — каза тя. — С последните пари, капнали от Ранджит.
Замислих се за разрастващото се домочадие в „Амритсар".
— Въпреки че Карльоша вече е тук, Олег не смята да се изнася, нали?
— Надявам се, че не — усмихна се тя. — Както и ти. Харесваш го, а?
— Много дори. А още повече го харесвам, когато е една идея по-малко весел.
— Навин ще дойде ли тая вечер?
— Работи по един случай за Дива. Това момиче все успява да отваря работа на Навин и
да го държи близо до себе си.
— Мислиш ли, че ще се съберат?
— Не знам — отвърнах. Опитвах се да не се надявам за нещо, което не бях сигурен дали
те искат. — Но зная, че Навин никога няма да се откаже от Дива. Каквото и да разправя, той
е луд по нея. Събереш ли индиец и ирландец в едно, както е в неговия случай, става мъж, неспособен да измени на любовта.
Клиентите на „Любов и вяра" се тълпяха на тротоара и размахваха фланелки или си ги
разменяха.
— Това пък какво е?
— Помниш ли как му опростявах думите на Идрис като за надписи на фланелки?
Докато бяхме на планината?
— Да.
— Винсън и Ранвей използваха записките на Рандъл за казаното от Идрис и направиха
фланелки с цитати. Раздават ги като подарък по случай откриването.
Един младеж недалеч от нас беше вдигнал фланелка пред очите си, за да прочете
надписа. Прочетох го зад гърба му и аз заедно с него.
Сърце,
изпълнено с алчност, горделивост или омраза,
не е свободно.
Когато чух Идрис да го казва в планината, го възприех и се зарадвах, като видях думите
му живи и запазени за света, макар и само върху фланелка. Трябваше да призная, че в себе си
откривах алчност и горделивост, и това съвсем не се случваше рядко.
Но вече не бях сам. Както се изразяваше Ранвей — бях възстановил връзката.
— За какво мислиш? — попита ме Карла, докато гледаше как хората си разменят цитати
на Идрис върху безплатните фланелки.
— Учителите, също като писателите, не умират, докато хората ги цитират.
— Обичам те, Шантарам — каза тя и се сгуши до мен.