— Той е тъй лоялен…
— Карла знае ли за това?
— Не. И не искам да разбира. Беше мой ред да се изсмея.
— Карла е голямо момиче. Умно. Не бива да го криеш от нея.
— И все пак…
— Ако не й го кажеш, пропиляваш най-ценния си ресурс. Тя е по-умна от теб. По-умна е
от всички.
— Но…
— Кажи й.
— Може би. Вероятно си прав. Но аз искам сам да се оправя с тази история, разбираш
ли? Мисля, че всичко ще се уреди. Имам добра охрана. За нея се тревожа повече. Това е
истинската ми грижа.
— Казах ти вече да се оттеглиш. Зарежи политиката за известно време. Казват, че рибата
се вмирисва от главата. Яко е започнало да смърди, значи твърде дълго си се задържал там.
— Сега на политика ли ще ме учиш?
Той се усмихна — първата му усмивка, която почти ми хареса, защото покрай бляскавата
победа в нея се прокрадна и нотка душевност.
— Аз… аз мисля, че тук, в тази страна, сме на прага на действително голяма промяна в
начина си на мислене, на действие, дори в начина, по който мечтаем. Ако по-добрите умове
победят и Индия стане истинска модерна светска държава с права и свободи за всички, следващият век ще бъде век на Индия, а ние ще сме водачите на света.
Погледна ме в очите и забеляза скептицизма ми. Беше прав за бъдещето на Индия — в
онези години това го знаеше и усещаше всеки в Бомбай, само че държеше реч, произнасяна и
преди.
— Знаеш ли — казах, — всички партийни функционери говорят едни и същи неща.
Той зяпна да възрази, но аз вдигнах длан да го спра.
— Не се занимавам с политика, но на око различавам омразата и знам, че ако се
занимаваш с нея, ще си изпатиш.
— Радвам се, че разбираш — въздъхна той и раменете му се свлякоха.
— Не съм аз този, дето трябва да разбира. Гърбът му отново се изпъна.
— Не ме е страх от тях, да знаеш!
— Било е бомба, Ранджит. Страх те е, то се знае. Мен ме е страх само като говоря с теб.
Предпочитам да беше далече от мен.
— Ако знаех, че ще се грижиш за нея заедно с твоите… с твоите приятели, бих приел
ситуацията със спокойна душа.
Изгледах го намръщено, питах се дали разбира напълно иронията, която съдържаше
молбата му. Реших и аз да отвърна с молба.
— Преди две седмици следобедният ти вестник пусна доста остра статия за
бомбайската мафия. Един от тези мои приятели бе споменат по име. Статията призоваваше
да бъде арестуван или прогонен от града. А той никога в нищо не е бил обвиняван. Какво
стана с презумпцията за невинност? Какво е станало с журналистиката?
— Знам.
— Доколкото помня, още няколко статии във вестника ти пък призоваваха да се
приложи смъртно наказание по едно дело, засягащо друг от моите приятели.
— Да…
— И ти сега ме молиш…
— Да закриляш Карла с помощта на същите тези мъже, прав си. Зная, че това е
лицемерие. Но всъщност няма към кого другиго да се обърна. Тези фанатици си имат хора
навсякъде. Ченгетата, войската, учителите, профсъюзите, държавните служби. Единствените
в Бомбай, незаразени от тях са…
— Моите хора.
— Точно така.
Смешновато беше по свой начин. Изправих се, стиснал сабята в лявата си ръка. Той
стана заедно с мен.
— Разкажи всичко на Карла — казах. — Всичко, което си крил от нея по този въпрос —
кажи й го. Нека тя сама реши дали да остане, или да замине.
— Аз ще… Да, разбира се. Ами нашата уговорка? За Карла?
— Нямаме уговорка. Няма „наша". Няма такова нещо като „аз и ти", забрави ли?
Той се усмихна, отвори уста да каже нещо, но после ме дръпна и ме прегърна с
изненадваща пламенност.
— Зная, че мога да разчитам на теб да постъпиш правилно — каза той. — Каквото ще да
става.
Лицето ми почти допираше шията му. Лъхаше на силен парфюм, женски парфюм, чийто
аромат бе напоил ризата му съвсем скоро. Евтин парфюм. Не беше парфюмът на Карла.
Бил е с жена в някой от апартаментите на хотела минути преди да ме помоли да
закрилям съпругата му — жената, която аз все още обичах.
И ето: истината увисна на нишката на подозрението, изопнала се между очите ни, щом
го отблъснах. Все още обичах Карла. Продължавах да я обичам. Ароматът на друга по кожата
на Ранджит само бе достатъчен да приема тази истина, кръжала две години около живота ми
като вълк около лагерен огън.
Гледах Ранджит. В главата ми гореше желание за убийство, а душата ми в същата степен