— Не му обръщай внимание — сви извинително рамене Винсън. — Той иначе не може.
Има синдрома на оня задник Турет ли се казваше, или как беше там…
Стюарт Винсън, американец, имаше яко телосложение, едри, чисти черти и гъста, рошава, разбъркана от вятъра руса коса, която му придаваше вид на мореплавател
авантюрист, самотен яхтсмен. Но всъщност беше наркопласьор и то доста успешен. Бях чувал
за него, точно както и той беше чувал за мен.
— Това е Джамал. — Без да обръща внимание на Винсън и Конканън, Викрам ми
представи мъжа, седнал от лявата страна на леглото. — Той сам внася материала, сам го
разфасова, сам го свива и сам си го пуши. Човека оркестър!
— Човека оркестър — повтори Джамал.
Беше слаб, с очи на хамелеон и целият окичен в религиозни амулети. Хипнотизиран от
благочестието му, се захванах да ги броя и успях да наброя пет големи религии, преди
погледът ми да потъне в усмивката му.
— Човека оркестър — казах.
— Човека оркестър — повтори той.
— Човека оркестър.
— Човека оркестър — повтори той.
И щях да го кажа и още веднъж, но Викрам ме прекъсна.
— Това е Били Бхасу. — Викрам посочи дребния слабоват мъж с кремав тен, седнал от
другата страна на застиналата фигура. Били Бхасу събра длани за поздрав и продължи да
чисти една от лулите.
— Били Бхасу е по доставките — обяви Викрам. — Ще ти достави каквото пожелаеш.
Ама всичко — от момиче до сладолед. Пробвай го. Самата истина. Кажи му да ти донесе
сладолед и ще ти го донесе начаса. Поискай де!
— Не искам…
— Били, иди донеси на Лин сладолед!
— Веднага! — отвърна Били и остави чилума.
— Не, Били — вдигнах длан аз. — Не искам сладолед.
— Но ти обичаш сладолед! — отбеляза Викрам.
— Не чак толкова, че да пращам някого да ми носи, Викрам. Спокойно, човече.
— Ако ще доставя нещо — провикна се Конканън от тъмното, — аз гласувам за
сладолед и момиче. Две момичета! И да вземе вече да тръгва, баси.
— Чуваш ли, Били? — подкани го Викрам.
Той отиде до него и го задърпа от леглото, за да го прати за сладолед, но един глас, плътен и еклив, прозвуча откъм изтегнатата на леглото фигура и Викрам се вцепени като
пред дуло на пистолет.
— Викрам! — изрече гласът. — Разваляш ми кефа, пич.
— Их, мамицата му! Мамицата му! Мамицата му! Извинявай, Денис — запелтечи
Викрам. — Само запознавах Лин тука с всички и…
— Лин — произнесе човекът на леглото, отвори очи и се втренчи в мен.
Те бяха изненадващо светли, сиви на цвят и излъчваха кадифено сияние.
— Казвам се Денис. Радвам се да се запознаем. Чувствай се като У дома си. Мi casa, es su casa.[4]
Пристъпих напред и стиснах вялото птиче крило, подадено ми от Денис, а после отново
се отдръпнах в долния край на леглото. Денис ме проследи с поглед. Устните му се извиха в
нежна благословена усмивка.
— Иха! — възкликна тихо Винсън, заставайки до мен. — Денис, човече! Радвам се да те
видя пак! Я кажи как беше в отвъдното?
- Тихо беше — произнесе напевно Денис, като все така продължаваше да ми се
усмихва. — Много тихо. Допреди малко.
Конканън и Навин Адеър, младият детектив, дойдоха при нас. Всички се бяха втренчили
в Денис.
— Това е голяма чест, Лин — рече Викрам. — Денис те гледа. Последва кратко
мълчание. Наруши го Конканън.
— Хубава работа! — изръмжа той през зъбатата си усмивка. — Аз вися тук от шест
месеца, да го еба, ръся мъдрости и остроумия, пуша ти хашиша и ти пия уискито, а ти за
цялото това време си отваряш очите само два пъти. Лин влиза през вратата и ти го зяпваш
като някакво шибано чудо. Аз да не съм някакъв пълен путьо бе, Денис?
— Пълен, ама пълен, човече — обади се тихо Винсън. Конканън се разхили неистово.
Денис смръщи лице.
— Конканън — прошепна той. — Обичам те като моя призрачна дружка, но ми
разваляш кефа.
— Денис, извинявай бе, брато — ухили се Конканън.
— Лин — измърмори Денис, без да помръдва ни глава, ни тяло. — Моля те, не ме
мисли за грубиянин, но сега трябва да си почина. За мен беше удоволствие да се запознаем.
Той извърна глава на един градус по посока на Викрам.
— Викрам — измърмори със своя звучен, еклив бас. — Моля те, по-кротко. Разваляш ми
кефа, пич. Ще съм ти признателен, ако престанеш.