свързали с Компанията на Санджай за нов паспорт.
Имаше и други: афганец, иракчанин, кюрдски активист, сомалиец и двама мъже от Шри
Ланка — всички те се мъчеха да избягат или да запазят живота си след разразяване на войни, които не те бяха започнали и не можеха да водят.
Но за порочния бизнес войните са хубаво нещо и ние работехме не само за добрите.
Компанията на Санджай се възползваше равноценно от всички възможности. Имаше
мошеници бизнесмени, укриващи доходи; гангстери, целящи да съсипят нечия репутация; генерали военнопрестъпници; хора, инсценирали собствената си смърт. Те винаги бяха на
челни позиции в нашата фирма.
Настрана бе оставен още един паспорт. Канадски паспорт с моята снимка и нов визов
печат за Шри Ланка. Към него бе прикрепена прескарта на агенция „Ройтерс".
Докато подготвях документи, целящи да помогнат на хора да избягат от войни и порочни
режими, бях изготвил и документ, който щеше да ме замеси в конфликт, коствал животите на
десетки хиляди души.
— Ти наистина ли го четеш всичкото това? — попита ме новият ми помощник, докато
събираше страниците с биографични бележки, които активистът на племето огони беше
подготвил за нас.
— Да.
— Всичкото?
— Да.
— Сериозно? Щото… големи ужаси са си това, човече.
— Така е, Фарзад — казах, без да вдигам очи.
— Тъй де, те тия работи са по-гадни и от вестниците.
— Всичко това го има във вестниците, ако четеш не само данните от фондовата борса и
спортните страници — казах, все тъй без да го поглеждам.
— Не се учудвам. Адски депресиращи гадости са това, йаар.
— Ъхъ.
— Искам да кажа, че човек може здравата да се вкара в депресия, ако ден след ден се
занимава с такива работи и трябва да превключва на нещо друго. Няма лабаво.
— Добре де — казах и бутнах папката, която четях. — Какъв е проблемът?
— Проблем ли?
— Ако в края на тоя поток на съзнанието има океан, значи е време да почнеш да се
вливаш в него. Още ей сега.
— В океана ли? — попита той озадачено.
— По същество, Фарзад. Давай по същество.
— А — усмихна се, — по същество. Да. Определено има нещо такова, дето е съвсем по
същество, тъй си е то. Няма лабаво.
Изгледа ме продължително, а после сведе очи и взе да рисува с пръст кръгчета по
дървения плот на писалището.
— Всъщност — каза той най-сетне, все тъй отбягвайки погледа ми — се опитвах да
намеря начин да те поканя… да дойдеш у нас на… на обяд или на вечеря и да те запозная…
да те запозная с родителите си.
— Това ли било? — Да.
— Защо просто не го каза?
— Ами… — рече той. Кръгчетата ставаха все повече и все по-малки. — Имаш си
репутация, нали знаеш?
— Каква репутация?
— Репутация на бая сприхав човек, йаар.
— Сприхав? — изръмжах. — Аз? — Ми… да.
Втренчихме се един в друг. В работилницата долу една от големите печатни машини
запърпори и оживя, бързо взеха да трополят метални щипци и валове, търкалящи се ту
напред, ту назад, заблъска и затрещя като тенекиен барабан.
— Да са ти казвали, че никакъв те няма в каненето на хора на вечеря?
— Абе така е — засмя се той, — за първи път от години ми се случва да поканя някого у
родителите си. Ние живеем доста… усамотено, ако ме разбираш.
— Знам какво е усамотение — въздъхнах аз. — Точно това имах, преди ти да цъфнеш
тук.
— Значи… ще дойдеш ли? Родителите ми направо си умират да се запознаят с теб. Чичо
ми Кеки много говореше за тебе. Казваше, че си…
— Сприхав, знам.
— Да, и това, но казваше че си много добър във философските теми. Разправяше, че си
любимецът на Кадербай за спорове и разговори. Тате страшно си пада по разговорите. Мама
още повече. Цялото ни семейство провежда тежки философски дискусии. Понякога се
събираме по трийсет души и спорим едновременно.
— Трийсет души?
— Ние имаме… такова… много роднини. Не мога да ти го опиша. Трябва да го видиш.
Да ни видиш нас, тоест. Обаче няма да ти е скучно, това мога да ти го обещая. По никой
начин. Няма лабаво!
— Ако се съглася да гостувам на неописуемото ти семейство, ще ме оставиш ли на мира
да си довърша работата?
— Това „да" ли значи?
— Да. Тия дни.