— Сериозно? Ще дойдеш?
— Няма лабаво. А сега се измитай оттук и ме остави да се оправя с документите.
— Страхотно! — изкрещя той и завъртя бедра наляво-надясно в няколко танцови
стъпки. Ще го обсъдя с тате и ще се уговорим за някой ден тая седмица. За обяд или вечеря!
Страхотно!
Отправи ми последна усмивка, люшна глава и затвори вратата зад себе си.
Придърпах папката пак към мен — папката на нигериеца — и започнах да очертавам
основните елементи от новата му документална самоличност. Един много по-милостив, ала
напълно изкуствен живот започна да се оформя в тефтера ми.
По някое време извадих чекмеджето, пълно със снимки на клиенти, които искаха нови
паспорти: оцелелите, извадилите късмет да не ги застрелят, удавят или тикнат в затвора при
опита им да намерят по-добър живот.
Лица от войни и мъчения — изчеткани, измити и лустросани с изкуствено спокойствие
за нашето фотостудио — приковаха погледа ми. Някога сме се скитали по свободната земя и
сме стискали в ръце изображенията на Бог или цар, за да ни осигурят безопасно пътуване.
Днес светът се е затворил, носим свои собствени снимки и никой не е в безопасност.
Ала за Компанията на Санджай в дъното на всичко винаги бе незаконното, черният
бизнес. Всеки черен пазар на света е рожба на тиранията, на войната или на неестествените
закони. Вадехме по трийсет-четирийсет паспорта месечно и най-добрите от тях се продаваха
по двайсет и пет хиляди американски долара бройката.
„Подхождай към войната като към бизнес — ми беше казал веднъж той с лъщяща като
новоизсечена монета злодейска искра в очите — и към бизнеса като към война."
Когато приключих с подготвителната работа по паспортите, събрах папките и снимките
да ги сваля на етажа долу, където се намираше работилницата. Поех с ръка собствения си
паспорт — новия, който бях подготвил за пътуването си до Шри Ланка — и го набутах в
средното чекмедже на бюрото. Знаех, че рано или късно ще трябва да го предам на най-
добрите ни фалшификатори, Кришна и Вилу, които, както бе разпоредила Съдбата, бяха
бежанци от Шри Ланка. Но още не бях готов.
Намерих Кришна и Вилу заспали на кушетките, които бях поставил за тях в едно по-тихо
кътче далеч от печатарските машини. Предизвикателствата в работата по новите паспорти
винаги наелектризирваха двамата фалшификатори и доста често те работеха по цяла нощ, без да мигнат, за да изпълнят поръчката.
Гледах ги и ги слушах как ту хъркат в хор, ту зазвучават нестройно, от време на време в
почти съвършен унисон стигайки до висок пилещ рев, който после отново се разпадаше в
стържене и издишане. Ръцете им бяха увиснали свободно отстрани с разтворени длани, сякаш приемаха благословията на съня.
Другите ми двама помощници бяха навън по задачи и в този момент в работилницата
беше спокойно. Постоях малко в това екнало от хъркане мирно място и някак неволно им
завидях.
Кришна и Вилу бяха дошли в Бомбай като бежанци. Когато се запознах с тях, живееха на
тротоара под един найлон заедно със семействата си. Макар работата за Компанията да им
носеше добри доходи и да се бяха преместили в уютни и чисти апартаменти близо до
работилницата, независимо от безупречните лични карти, фалшифицирани лично от тях, те
живееха в страх, че могат да ги Депортират във всеки момент.
Любимите хора, които бяха оставили, за тях бяха изгубени — може би никога нямаше да
ги видят или чуят отново. И все пак въпреки всичко, което бяха понесли и още понасяха, те
спяха като деца, сякаш обхванати от някакъв ведър, освобождаващ покой.
Аз никога не можех да спя като тях. Често сънувах тежки сънища. Вечно се будех, мятайки се и борейки се да се освободя. Лиса се бе научила, че най-безопасно за нея бе да ме
прегръща здраво и да спи вътре в онзи кръг, който сънуващото ми съзнание се мъчеше да
разчупи.
Оставих купчината документи върху бюрото на Кришна и тихо се изкачих нагоре по
дървената стълба. Те имаха свои ключове, затова заключих след себе си.
Имах уговорка с Лиса да посетим заедно клиниката в бордея, а после да обядваме
някъде. Тя бе завързала контакти с местния ни аптекар, който й осигурил няколко кутии
лекарства. Медикаментите вече бяха в дисагите на мотора ми и оставаше само да я взема, за