— Това го изключваме — усмихна се той. — Нали виждаш колко труд хвърлих, за да
поговоря с теб. Ако исках смъртта ти, щях да те прегазя с някой от камионите си, както си на
мотора.
— Не намесвай мотора ми.
— Не се тревожи за мотора си, йаар — засмя се той и кимна към кльощавия с
мустаците. — Данда ще го кара вместо теб. Качвай се в колата.
Беше прав. Друг логичен избор не ми оставаше. Пуснах ножа и ръката ми падна. Водачът
кимна. Данда веднага излезе напред, запали мотора и вдигна степенката. Форсира двигателя, нетърпелив да потегли.
— Само да му направиш нещо… — креснах подире му, но преди още да доизрека
заплахата си, той превключи на първа и се вля в трафика под протестния рев на двигателя.
— Боя се, че Данда няма чувство за хумор — рече водачът, докато наблюдавахме как
мустакатият лъкатуши и занася между колите.
— Хубаво, щото ако му направи нещо, хич няма да му е до смях. Водачът се усмихна и се
втренчи в очите ми.
— Как си могъл да водиш философски беседи с човек като Кадербай?
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че Кадербай не беше с всичкия си.
— С всичкия си или не, с него никога не беше скучно.
— Какво ли не ни доскучава в края на краищата… — каза, докато се качваше в колата.
— Чувството за хумор? — подхвърлих аз и се намъкнах до него. Бяха ме спипали и бе
досущ като в затвор — нищо не можеш да
промениш. Той пак се засмя и кимна на шофьора, чиито очи изпълниха заобления
правоъгълник на огледалото за обратно виждане.
— Отведи ни до истината — му рече на хинди, втренчен в мен. — Винаги е толкова
освежаващо по това време на деня.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ШОФЬОРЪТ НАГЛО СИ ЗАПРОБИВА ПЪТ през натоварения пладнешки трафик и само
след минути стигна до някакъв склад в индустриалната зона — самостоятелна сграда, отделена с грамадно пространство от околните здания. Данда вече бе там. Моторът ми беше
паркиран на чакълената автомобилна алея отпред.
Шофьорът спря колата. Една ролетна врата се вдигна някъде наполовина. Слязохме, провряхме се под нея, веригата шумно издрънча и вратата отново се спусна.
Големите ми тревоги бяха две. Първата, че не ми вързаха очите ~ оставиха ме да видя
къде се намира складът и лицата на осмината мъже вътре. Втората ми тревога я събуди
запасът от електроуреди, фенери и тежки чукове, подредени на скамейки покрай една от
стените на склада.
Гледах да не се вторачвам в тях. Вместо това се съсредоточих върху дългия нисък стол, стоящ самотно сред откритото пространство, близо до отсрещната стена. Беше мебел за
басейн — шезлонг с нишки от отровнозелен и лимоненожълт винил. Под него имаше голямо
петно.
Данда, кльощавият мустаклия е кратката история в очите, ме опипа най-внимателно. Взе
двата ножа и ги подаде на водача, който ги поогледа, а после внимателно ги постави върху
скамейката.
— Седни. — И се обърна насреща ми.
Отказах да помръдна; той търпеливо скръсти ръце и кимна на висок мъж с мощно
телосложение, който пътува с нас в колата. Мъжът тръгна към мен.
„Удряй пръв и удряй здраво!" — казваше ми навремето един стар мошеник.
Щом здравенякът се приближи и замахна с разтворена длан да ме зашлеви отдясно по
главата, аз поех удара и му нанесох къс остър ъперкът. Успях да го фрасна по върха на
брадата.
Едрият залитна крачка назад. Двама от мъжете извадиха пистолети — старомодни
револвери, модели от забравена някогашна война.
Водачът пак въздъхна и кимна с глава.
Четирима мъже се втурнаха напред и ме събориха на жълтозеления шезлонг. Вързаха ми
ръцете за него с въжета от кокосово влакно, подпъхнаха отпред още едно въже и вързаха и
краката ми.
Водачът най-сетне отпусна ръце и дойде при мен.
— Знаеш ли кой съм?
— Литературен критик? — отвърнах, като се мъчех да не ми проличи колко ме е страх.
Той ме изгледа намръщено от горе до долу.
— Добре де, знам кой си. Не е трудно да се досетя, че си от „Скорпионите".
Той кимна.
— Казват ми Вишну.
Вишну — мъжът, когото Санджай пощади след онази война, коствала живота на толкова
много хора, мъжът, който се завърна с бандата, наречена „Скорпионите".
— Защо толкова много гангстери се кръщават на богове?
— Що не взема да те кръстя „труп" аз тебе бе, бахинчуд! — изсъска Данда.