— Разбира се, Денис. Извинявай.
— Били Бхасу? — изрече тихо Денис.
— Да, Денис?
— Майната му на сладоледа.
— Майната му на сладоледа ли, Денис?
— Майната му на сладоледа. Никой няма да получи сладолед. Не и днес.
— Да, Денис.
— Изяснихме ли се за сладоледа?
— Майната му на сладоледа, Денис.
— Да не съм чул думата „сладолед" поне три месеца.
— Да, Денис.
— Добре. А сега, Джамал, моля те, натъпчи ми още една лула. Голяма и силна.
Легендарна! Ще е проява на състрадание, същинско чудо. Сбогом на всеки и всички, тук и
там.
Денис скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се отпусна: подобно на смърт
вцепенение с вдишвания пет пъти в минута.
Никой нито гъкна, нито шавна. Джамал приготви легендарния чилум с такъв порив, сякаш се целуваше страстно. Цялата стая се взираше в Денис. Хванах Викрам за ризата.
— Давай да се махаме — възкликнах и го повлякох към изхода. — Сбогом на всеки и
всички ви, тук и там.
— Ей, чакайте ме! — подвикна Навин подире ни и изтърча навън през френската врата.
На улицата чистият въздух разбуди Викрам и Навин. Те ускориха крачка в моето темпо.
Полъхът на вятъра, който нахлу в затъмнения тунел от триетажни сгради и кичести
чинари, довя силен мирис на труд откъм рибарската флотилия в близкия Сасун док. Вирове
светлина се изливаха през пролуките на листата. Докато минавах от тъмно на светло и
цопвах във всеки нов нажежен вир, усещах как слънцето плисва в мен, а после се отича
заедно с прилива на сенките под дърветата.
Небето бе мътносиньо: стъкло, изгладено от морето. Гарвани по покривите на
автобусите се возеха към по-хладните райони на града. Виковете на продавачите с ръчни
колички звучаха силно и настоятелно.
Беше един от онези ясни дни на Бомбай, които карат бомбайците — мумбайкар — да
пеят и усмихват и когато се разминахме с един човек, дочух, че и двамата си тананикаме една
и съща любовна песен на хинди.
— Забавно е — отбеляза Навин. — И двамата сте подхванали същата песен.
Усмихнах се и тъкмо да изпея още няколко реда, както пеем в бомбайските
стъкленосини дни, когато Викрам ни пресече с въпрос:
— Та, как мина? Взе ли я?
Една от причините да не ходя много често в Гоа е, че всеки път като тръгна, някой иска
да му свърша нещо там. Когато три седмици по-рано казах на Викрам, че имам мисия в Гоа, той ме помоли за услуга.
Беше заложил един от сватбените накити на майка си — огърлица, инкрустирана с
дребни рубини — при някакъв изпечен лихвар срещу заем. Викрам си изплати дълга, но оня
мошеник отказа да върне накита. Казал му да дойде да си я вземе лично от Гоа. Викрам
знаеше, че лихварят уважава мафиотската компания на Санджай, за която работя, и ме
помоли да се срещна с него. Отидох и взех огърлицата, но Викрам бе надценил уважението
на лихваря към мафията. Онзи ме мота цяла седмица, измъкваше се от срещи, оставяше
обидни съобщения за мен и хората на Санджай, докато накрая се съгласи да върне бижуто.
Но тогава вече бе късно. Дори и да беше акула, мафията, която бе оскърбил, бе като
кораб за лов на акули. Обадих се на четирима местни, които работеха за Компанията на
Санджай. Ступахме гангстерите, които го криеха от нас, и повече не ги видяхме.
Пипнахме акулата. Лихварят предаде огърлицата. Един от местните го преби в честен
бой, а после продължи да го млати — вече нечестно, докато оня не проумя, че е длъжен да
проявява повече уважение.
— Е? Взе ли я, или не? — попита Викрам.
— Ето я. — Извадих огърлицата от джоба си и му я подадох. — Аха, взел си я! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Дани измъчи ли те?
— Можеш да го отпишеш от списъка си за заеми.
— Тик — каза той. Добре.
Той изсипа огърлицата със скъпоценни камъни от синята копринена кесийка и
рубините, подпалени от слънцето, закървиха в шепите му.
— Слушай, аз… ще отнеса това у дома на мама. Още сега. Да ви закарам ли донякъде с
таксито?
— Ти си в обратна посока — отвърнах, когато Викрам махна на едно преминаващо
такси. — Ще се върна пеша до мотора, оставил съм го до „При Леополд".
— Ако нямаш нищо против, бих искал да повървя малко с теб — предложи тихо Навин.
— Както искаш — отвърнах, докато гледах как Викрам напъхва копринената кесийка в