Лин, да не съм те видял пред очите си, докато не пратя да те извикат. Вън!
На улицата Фарид ме спря — беше дори по-ядосан от мен.
— Лин — рече тихо, широко отворил очи, преливащи от ярост. — Не ми пука какво
разправя Санджай. Той е слабак. Нищожество! Вече не го уважавам. Ще намерим Абдула. Ще
отидем само тримата, без нищо да казваме. Ще го убием тоя Вишну, шефа им, и онези
другите ганду[24], Данда и Хануман.
Усмихнах се. Топлината на храброто му сърце окъпа лицето ми, покрито в рани.
— Спокойно, зарежи това. Като му дойде времето и мястото, братко. Тъй или иначе пак
ще се срещна с тия типове и ако ми потрябваш, непременно ще те потърся.
— И денем, и нощем, човече — отвърна той и ми стисна ръката. Той потегли, а аз
погледнах към къщата на Санджай: поредното имение в града на бордеите. Прозорците
откъм улицата бяха затворени, ръжда бе запоила червените метални жалузи. Повяхнал плет
се бе вкопчил в оградата от ковано желязо.
Много приличаше на къщата, в която „Скорпионите" се прибраха. Твърде много.
Можеш да уважаваш правата и мнението на някого, без изобщо да го познаваш. Но самия
човек можеш да уважаваш само ако откриеш в него нещо, което заслужава тази дума.
Фарид не питаеше възхита към Санджай и беше ясно, че това е валидно и за останалите
от Съвета. Аз също никога не бях изпитвал респект към Санджай, но все пак работех за него
под закрилата на Компанията, носеща името му.
За мен както и за много от нас това беше въпрос на съвест, но за Санджай подронването
на авторитета бе всичко. Всяка гангстерска групировка е тотем на уважението. Всеки лидер
— портрет на вярата.
Защо дъждът не идваше? Чувствах се мръсен. Смазан и мръсен. Пропадах. Всичко
пропадаше, само дъждът не идваше. Сърцето ми бе нечий заложник, някъде, и аз пишех
писмо, за да го откупя.
Светът отпреди седмици, когато заминах за Гоа, се ориентираше по други звезди.
Крепен от афганска охрана слаб лидер — четиринайсетгодишният Тарик, мечтаеше за власт
над крадци и убийци, изтезанията от тази сутрин с думата Пакистан, а и Лиса, Карла, Ранджит: нищо не бе същото и никое място не изглеждаше същото.
Бях объркан. И мръсен. И смазан. Трябваше да намеря своя път. Трябваше да спра да
пропадам. Обърнах гръб на имението на Санджай и потеглих, и тласнах още един сал на
надеждата сред вълните в онзи миниатюрен океан от минути, наречен мой живот.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
КОГАТО СЕ ПРИБРАХ, на кухненската маса намерих бележка от Лиса. Пишеше ми, че
не ме е дочакала и излиза на пазар с нашия приятел Викрам. Предлагаше да се срещнем по-
късно в апартамента.
Отпуснах се за първи път, откакто ме подбраха момчетата на Вишну, заключих вратата и
опрях гръб на стената. Поседях малко така, после се плъзнах надолу и седнах на пода.
Още бе рано. Само два следобед, а вече бях подготвил три фалшиви паспорта, бяха ме
отвлекли, бяха ме били и водих труден разговор със Санджай.
Имах приятели, които след побой продължаваха да живеят, сякаш нищо не се е случило.
Аз така и не се научих да поемам ударите с тяхната лекота. Умеех да задържам всичко в себе
си, да не предавам фронта, докато не намеря скривалище, но щом затворех вратата зад себе
си, лавината винаги се отприщваше. И мина известно време, докато и този ден овладея
сърцето и треперещите си Ръце.
Взех душ и изчетках всички рани по лицето и шията си с четка за бръснене и силен
дезинфектант. Раните се почистиха — нещо важно за тропически град, но пак започнаха да
кървят, затова ги полях с афтършейв.
Докато болката прогаряше бели петна пред очите ми, си отбелязах да го запомня и
когато му дойде времето за разплата с мустакатия Данда, да нося със себе си афтършейв.
Синини и резки избиваха навсякъде, където бамбуковата му пръчка бе удряла — досущ
като белезите ми отпреди в затвора и белезите, които виждах по телата на другите
затворници в банята. Извърнах очи от огледалото и принудих себе си да забравя; отново
похват от затвора. След двайсет минути вече бях на мотора, облечен с чисти обувки и
джинси, с червена фланелка и яке без ръкави.
Карах покрай рибарските заливи към „Колаба Бек Бей", за да спазя уговорката си в
бордея.
Цялата тази земя наоколо бе отнета от морето камък по камък. Високи модерни