ризата си за по-сигурно.
Тъкмо се канеше да се качи в таксито, когато го спрях, наведох се към него и му
прошушнах:
— Какви ги вършиш?
— За какво говориш?
— Няма как да ме излъжеш за дрогата, Вик.
— Какво — да лъжа?! — възрази той. — Да му се не види, само си дръпнах няколко
пъти от „кафявата захар", нищо повече. Пък и бездруго дрогата е на Конканън, той я плати.
Аз…
— Карай я по-полека.
— Аз винаги я карам полека. Знаеш ме.
— Някои могат да се откачат отведнъж, Викрам. Конканън може и да е от тях, но ти не
си, знаеш го.
Той се усмихна и за няколко мига се появи предишният Викрам — онзи, който сам би
заминал за Гоа да вземе огърлицата без помощ от мен или другиго, Викрам, който за нищо на
света не би оставил в залог при лихвар майчиния си сватбен накит.
Щом се качи в таксито, усмивката угасна от погледа му. Сподирих го с очи, разтревожен
от надвисналата над него опасност — оптимист, съсипан от любовта.
Закрачих отново и Навин тръгна редом с мен.
— Той много говори за онова момиче, за англичанката — каза той.
— Връзката им беше от онези, които би трябвало да вървят по мед и масло, но рядко се
получава така.
— И за теб много говори — додаде Навин.
— Много му знае устата.
— Говори за Карла, за Дидие, за Лиса. Но главно за теб.
— Много му знае устата.
— Каза ми, че си избягал затворник. Спрях се.
— А сега на теб много ти знае устата. Да не е избухнала някаква епидемия, какво става?
— Не, не, нека ти обясня. Ти си помогнал на един мой приятел, Аслан…
— Моля?
— Мой приятел…
— Какви ги говориш?
— Край кея Балард, късно през нощта някъде преди две седмици. Бил е натясно и ти си
го отървал.
Младежът тичаше към мен през „Балард Истейт" [5] след полунощ по широката улица, оградена от отвесни заключени бизнес сгради, без изход; когато другите го настигнаха, се
спря в Сенките на дърветата, хвърляни от уличните лампи, готов сам да се бие с тях, а миг
след това вече не беше сам.
- И какво?
— Той умря. Преди три дни. Опитах да те намеря, но ти беше в Гоа. Използвам случая да
ти го кажа сега.
— Какво да ми кажеш?
Той трепна. Гледах го със сурово изражение, защото беше отворил дума за бягството ми
и исках да говори по същество.
— Беше ми приятел в колежа — изрече той с равен глас. — Обичаше да скитосва нощем
из опасни места. Като мен. Като теб — иначе оная нощ нямаше да си там и да му помогнеш.
Помислих си, че може би ще искаш да го знаеш.
— Ти нещо шегуваш ли се?
Стояхме в рехава сянка. Бяхме на една педя един от друг, а покрай нас по тротоара
кипеше и струеше от живот.
— Какво искаш да кажеш?
— Споменаваш бягството ми от затвора само за да ми съобщиш скръбната вест за
Аслан? Това ли ми казваш? Ти тъп ли си, или наистина си толкова свестен?
— Сигурно — каза обидено той. Започваше да се дразни. — Чак толкова свестен съм,
да. Твърде свестен да си помисля, че ще приемеш думите ми за чиста монета. Съжалявам, че
те обезпокоих. Това е последното нещо, което бих искал. Моите извинения. Ще тръгвам.
Спрях го.
— Чакай! — подвикнах. — Чакай.
Всичко в него беше наред — честният поглед, уверената стойка и сиянието на усмивката
му. Инстинктът сам избира своите рожби. Моите инстинкти харесаха този хлапак, младежа, застанал пред мен с тъй храбър и оскърбен вид. Всичко в него беше на място, а това не се
среща толкова често.
— Добре, виновен съм — вдигнах длан.
— Няма проблеми — отвърна той и отново се отпусна.
— Да се върнем тогава към Викрам и как ти е разказал за бягството от затвора. Виж, точно този вид информация би могла да събуди интереса на Интерпол и винаги буди моя.
Разбираш, нали?
Това не беше въпрос и той го знаеше.
— Майната им на Интерпол.
— Ти си детектив.
— Майната им и на детективите. Това е такъв тип информация за приятел, която не
криеш от приятел, щом стигне до теб. Никой ли не те е учил на това? Аз съм израснал по
тези улици, точно тук, и го знам.
— Но ние не сме приятели.
— Все още не сме — усмихна се Навин. Взрях се в него.
— Обичаш ли разходките?
— Обичам разходки и приказки — отвърна той и тръгна в крачка с мен сред лъкатушния
човешки поток.