втори път, но без звук и всеки от нас да изрича Реплики на герои. Пуснахме го отново и се
смяхме до сълзи.
Аз съвестно поех ролята си и измислях репликите за героите, които Кавита ми
определи, иронизирайки своя любим филм. Ала Докато сиянието на влака беглец обливаше
нашите смеещи се лица в полутъмната стая, други образи и лица от друго полутъмно място
от по-рано през дългия ден, се сипеха в мен като дъжд.
Когато Лиса сложи нов филм във видеото, станах, взех ключовете и пъхнах двата ножа в
ножниците.
— Къде тръгна! — попита Лиса от дивана, където се бяха сгушили с Кавита.
— Имам да свърша нещо — отвърнах и се наведох да я целуна по бузата.
— Какво ще правиш? — попита. — Тук ще гледаме друг филм\ Този път по мой избор.
Не е честно аз да трябва да гледам твоя тестостеронен тероризъм, а ти да си спестяваш моя
естрогенен екстаз.
— Остави го — прегърна я Кавита. — Ще си направим женско парти.
На прага на всекидневната се обърнах и пак ги погледнах.
— Ако тази вечер не се върна — казах, — не раздавай нещата ми, защото аз винаги се
връщам.
— Много смешно — отвърна Лиса. — Я ми кажи, ти събирал ли си марки като малък?
— Лин, моля те, не отговаряй на този въпрос — усмихна се Кавита.
— Пробвах, но баща ми видя сметката на колекцията. Между другото, смяташ ли, че съм
сприхав?
— Какво? — възкликнаха двете в един глас.
— Един човек… Един младок, мой познат, каза, че съм бил сприхав. Аз не мисля така.
Според теб сприхав ли съм?
Лиса и Кавита така се разтресоха от смях, че се изтърсиха от дивана. Когато забелязаха
изражението ми, се разсмяха още по-силно и се затъркаляха, вирнали крака във въздуха.
— Стига де, не е чак толкова смешно! Викнаха ми да млъкна.
— Мерси — казах. — Мерси много.
Още се смееха, когато запалих мотора, излязох от автомобилната алея и потеглих по
„Марин Драйв" към „Тардео".
Бе късно и улиците бяха почти опустели. Мирис на желязо и сол — кръвта на морето —
се надигаше над хребета на вълните, разбиващи се във вълнолома покрай обширния залив.
Този мирис, носен от среднощния бриз, нахлуваше във всеки отворен прозорец по булеварда.
Масивни черни облаци се кълбяха и се рояха горе в небето тъй близо, че ми се струваше, ако посегна нагоре, както карам, ще ги докосна. Мълния, безшумна, ала огряла небето, разкъса покрова на нощта и всеки следващ сребърен удар разрязваше мрака и спектакъла на
облаците.
След осем месеца суша душата на Островния град се молеше за дъжд. Всяко сърце — и
заспало, и будно — тръпнеше от гнева и тътена на задаващата се буря. Всеки млад и стар
пулс барабанеше в ритъма на идещия дъжд. И всяка въздишка се вливаше в яростния вятър и
настъплението на облаците.
Паркирах мотора на една пуста уличка. По близките тротоари нямаше никого, а
малцината спящи, които съзрях, се бяха изтегнали край редица от ръчни колички на триста
метра от мен.
Пушех цигара, чаках и наблюдавах в тишината. Когато се уверих, че няма будни в
квартала, подпъхнах памучната си носна кърпа под изходната тръба на резервоара, издърпах
цевта за горивото, накиснах кърпата с бензин и отново я свързах. После счупих катинара на
веригата на вратата на склада, където следобеда ядох шамарите, и се шмугнах вътре.
Светнах със запалката си, за да намеря онзи аксесоар за басейн: шезлонга от
отровнозелен и жълт винил. Наблизо имаше празен варел. Примъкнах го до шезлонга и
седнах.
След няколко минути очите ми свикнаха с тъмното. Различих доста ясно някои
предмети и мебели. Сред тях бе голямата макара с въже от кокосово влакно. От него бяха
отрязали парче да ме вържат
Станах и отмотах достатъчно от въжето, което се нагъна в безформена купчина на пода.
Набутах я под шезлонга, а после пъхнах накиснатата с бензин кърпа между въжето.
В склада имаше празни кашони, стари телефонни указатели, мазни парцали и други
леснозапалими неща. Натъкмих ги, като образувах пътека до скамейките, върху които бяха
наредени инструментите, и ги залях с каквото намерих.
Запалих кърпата, тя лумна веднага. Огнените езици затрепкаха и бързо прераснаха в
буен огън, който погълна купчината въже. Гъст, задушаващ дим скоро изпълни