„Ефектът пейот" го наричаше някога Карла. И беше права, разбира се. Склонността на
този вид наркотик да обагря Вселената в един и същи нюанс, беше като фалшива зора на
въображението. Карла, винаги тъй остроумна, тъй забавна…
Очите ми се затвориха. Почти ме нямаше; държах пъпка от пейот в сънуващата си ръка и
почти ме нямаше.
— Колко често си мислиш за Карла? — попита Лиса.
„По дяволите — помислих си. — Как го правят това жените?"
— Напоследък много. От три дни насам за трети път чувам името й.
— Кой друг е говорил за нея?
— Навин, младият частен детектив, и Ранджит.
— Какво каза Ранджит?
— Лиса, хайде да не си говорим за Карла и Ранджит, искаш ли?
— Ревнуваш ли от Ранджит?
— Какво?
— Ами виж, аз напоследък прекарвам много време с него вечер.
— Напоследък не съм бил тук, Лиса, така че не знаех. Колко време си прекарвала с
Ранджит?
— Адски много ми помогна с рекламата за изложбите. Откакто той се включи, започнаха да идват повече хора. Но между нас няма абсолютно нищо.
— До… бре. Какво?
— Та, колко често действително мислиш за Карла?
— Точно сега ли трябва да говорим за това? — попитах и се завъртях с лице към нея.
Тя се надигна на лакът, свела глава към рамото си.
— Вчера я видях — каза тя, вперила в мен сини очи, невинни като цветя.
Намръщих се безмълвен насреща й.
— Засякох я в магазина, от който си купувам рокли. Онзи на „Брейдис лейн". Мислех си, че той е тайна, моята тайна, а после се обърнах и видях Карла, застанала точно до мен.
— Тя каза ли нещо?
— За какво питаш?
— Питам, какво ти каза?
— Това е… малко шантаво — каза тя и смръщи чело.
— Как така шантаво?
— Не попита как е изглеждала или как се е чувствала — питаш какво е казала.
— И?
— Значи… не си я виждал от близо две години, но първото, за което ме питаш, е какво е
казала. Не знам кое е по-откачено — дали това, че го каза, или че аз някак разбирам
реакцията ти, защото става дума за Карла.
— Значи… наистина разбираш.
— Естествено, че разбирам.
— Значи… не е шантаво.
— Шантавото е какво ми говори това за нея и теб.
— За какво си говорим пак?
— За Карла. Искаш ли да знаеш какво е казала, или не?
— Добре де — казах. — Не искам.
— Искаш, разбира се. Първо нека да ти кажа, че изглеждаше страхотно. Наистина
страхотно. И като че й е добре. Пихме кафе в „Мадрас кафе" и си умрях от смях. В момента
нещо се е хванала с религията. Тя каза… не, чакай как беше точно… А, да, каза: „Религията е
само дълга надпревара, за да се види кой може да измисли най-смешната шапка." Толкова е
весело с нея! Сигурно е адски трудно.
— Да си веселяк ли?
— Не, винаги да си най-умната в стаята.
— Ти си умна — казах, обърнах се по гръб и вдигнах ръцете си зад тила. — Ти си една
от най-умните, които познавам.
— Аз?! — разсмя се тя.
— Адски си права.
Тя ме целуна по гърдите, а после се сгуши до мен.
— Предложих й място при мен в артстудиото. — Краката й се извиваха в такт с думите.
— Не е най-добрата идея, която съм чувал тази седмица.
— Току-що каза, че съм умна.
— Казах, че си умна, а не, че си мъдра — подкачих я. Тя ме удари с юмруче отстрани по
тялото.
— Сериозно говоря — засмях се. — Аз не… Искам да кажа, не съм Убеден, че искам
Карла пак да влезе в къщата на живота ми. Стаите, където живееше тя, сега са заети. Ще ми
се да задържа нещата така още дълго.
— Карла е призрак и в имението на моя живот — рече Лиса печално.
— А, ясно. Аз си имам въображаема къща, а ти — цяло имение.
— Разбира се. Всеки си има имение в душата. Всички освен хората с проблеми в
самочувствието като теб.
— Нямам проблеми със самочувствието. Аз съм реалист.
Тя се разсмя; дълго се смя — достатъчно дълго, че да ме накара да се зачудя какво
толкова съм казал.
— Дръж се сериозно — каза, щом се успокои. — Виждам Карл за първи път от почти
десет месеца и… Просто я погледнах… и разбрах колко много я обичам. Странно е да се
сетиш колко много обичаш някого, не мислиш ли?
— Само казвам…
— Знам — промърмори тя и се наведе над мен да ме целуне. — Знам.
— Какво знаеш?
— Знам, че не е завинаги… — прошепна тя. Лицето й бе близо, устните й още докосваха