моите, а сините й очи отправяха предизвикателство към утринното небе.
— Лиса, всеки път, когато ми отговаряш, аз още повече се обърквам.
— Аз дори не вярвам, че има „завинаги" — продължи тя и отхвърли вечността с едно
тръсване на русите си къдрици. — Никога не съм вярвала.
— Лис, ще ми хареса ли за какво говорим, ако знаех какво е?
— Аз си падам фанатичка по настоящето, ако ме разбираш. Фундаменталистка на
настоящето, би могло да се каже.
Тя понечи да ме целуне, но пак се разприказва и устните й избърбориха думите в устата
ми.
— Никога няма да ми разкажеш как сте се скарали, нали?
— Не че сме се карали. Всъщност изобщо не сме се карали, ако трябва да сме
технически точни.
— Искам да сме технически точни. Какво става?
— Станало ли е нещо? — казах, като продължавах да я целувам. Тя се отдръпна от мен и
седна на леглото с кръстосани крака.
— Трябва да спреш да се занимаваш с това.
— Добре — въздъхнах, надигнах се и отпуснах гръб върху струпаните възглавници. —
Да чуем.
— Компанията — заяви тя решително. — Работилницата за паспорти. Компанията на
Санджай.
— Стига, Лиса. Говорили сме за това.
— От доста време не сме.
— На мен ми се струва, че е било вчера. Лиса…
— Не си длъжен да го правиш. Не си длъжен да си такъв.
— Да, длъжен съм, още малко.
— Не, не си.
— Сигурно. И ще изкарвам пари — аз, беглецът, за чиято глава са обявили награда —
като започна работа в някоя банка.
— Ние не сме разточителни. Ще си живеем прилично и с моите доходи. Пазарът на
изкуство вече потръгва.
— Занимавам се с това, отпреди да се съберем…
— Знам, знам…
— И ти го прие. Ти…
— Имам лошо предчувствие — рече тя откровено. Усмихнах се и сложих длан на бузата
й.
— Не мога да се отърся от него — каза тихо. — Аз… имам много лошо предчувствие.
Хванах я за ръцете. Стъпалата ни се докосваха, пръстите на краката й се свиха около
моите и ги стиснаха с изненадваща сила. Зората започна да прогаря пролуки в дървените
жалузи.
— Говорили сме за това — повторих бавно. — В моята страна дават награда за главата
ми. Ако не ме убият при опита да ме заловят, ще ме върнат в същия затвор, от който избягах, и ще ме приковат за същата стена, и пак ще ме пребиват до смърт. Няма да се върна там, Лиса. Тук съм на сигурно място, поне засега. А това е нещо. За мен, ако не за теб.
. — Не казвам да се предадеш. Казвам да не предаваш себе си.
— Какво да направя?
— Би могъл да пишеш.
— Аз пиша и то всеки ден.
— Знам, но бихме могли да се фокусираме сериозно върху това, нали?
— Ние? — разсмях се.
Не й се подигравах — просто за пръв път споменаваше, че пиша, а живеехме почти от
две години заедно.
— Зарежи — каза тя.
Пак се умълча. Погледът й бавно се спусна надолу и пръстите и отпуснаха моите от
здравата хватка. Отметнах един заблуден кичур от окото й и прокарах пръсти през морската
пяна на косите й.
— Дължа им обещанието си — заявих решително.
— Не им го дължиш — отвърна тя, като вдигна очи към моите, но в протеста й нямаше
сила. — Нищо не им дължиш.
— Напротив, длъжник съм им. Всеки, който ги познава, им е длъжник. Така стоят
нещата. Затова не ти позволявам да се срещаш с когото и да било от тях.
— Ти си свободен, Лин. Изкатерил си стената, а дори не знаеш, че си свободен.
Вгледах се в очите й — езеро с небесно отражение. Телефонът иззвъня.
— Достатъчно съм свободен да оставя телефона да си звъни — казах. — А ти?
— Ти никога не вдигаш телефона! — сопна се тя. — Това не важи. Стана от леглото.
Втренчена в мен, се заслуша в гласа от другия
край на линията. Гледах как тъгата обвива като шал раменете й, докато ми подава
слушалката.
Беше един от заместниците на Санджай, който ми предаваше съобщение.
— Ще се погрижа — казах. — Да. Какво? Казах ти, ще се погрижа. След двайсет
минути.
Затворих телефона, върнах се до леглото и коленичих до нея.
— Арестували са един от моите хората. Заключили са го в Колаба. Трябва да им бутна
рушвет, за да го пуснат.
— Той не е от твоите хора — отблъсна ме тя. — А ти не си техен човек.
— Съжалявам, Лиса.
— Няма значение какво си вършил и какъв си бил. Няма значение дори какъв си.