оттук.
— Сержант джи — каза Фарзад, долепил длани, — много, страшно много ви благодаря
за вашата доброта и щедрост.
Дилип се облегна назад на стола.
— Чупката! — заяви той. — И не се връщай!
Дръпнах Фарзад за ръкава, помъкнах го с мен навън и го изведох през широкия портал
на улицата.
На тротоара, на няколко крачки от входната арка, запалих две цигари и му подадох
едната.
— Какво стана?
— Ами, малко се бях… абе всъщност много се бях напил снощи. В „Дръм бийт" имаше
страхотен купон. Смъртоносно, пич! Да ме беше видял! Танцувах като егати копелето! Няма
лабаво!
— Разчитам на обяснение защо трябваше да стана от уютното си легълце в шест
сутринта, за да слушам как си танцувал „като егати копелето".
— Но разбира се! Извинявай. Ами виж, ченгетата дойдоха да затворят клуба към един, както обикновено. Някой възрази и се вдигна врява. Сигурно всичката тая тамаша[29] ме е
увлякла и взех да се репча нещо и аз на ченгетата.
— Да им се репчиш?
— О, да. Известен съм с репченето си.
— Това не е нещо, с което един зрял мъж се хвали, Фарзад.
— Не, сериозно! Известен съм като много…
— За какво репчене говорим?
— Там имаше едно особено тлъсто ченге. Нарекох го Полицай Три-прасета-се-праскат.
А на един друг му викам, че е по-тъп от на маймуната кокосовия орех, дето си го кътка за
домашен любимец. Казах също и…
— Ясно. Давай нататък.
— И после изведнъж се намерих на земята. Препънах се или някой ме блъсна. И докато
лежах долу — бам! — някой ме изрита в тила. Само веднъж, ама стигна да ме прати в
несвяст.
— Дилип Светкавицата на денонощно дежурство.
— Да, това беше. Оня копелдак сержантът. Както и да е, свестих се в каросерията на
полицейския джип, Дилип ми беше стъпил на гърдите, а после ме хвърлиха в килия. Не ми
позволиха да се обадя по телефона заради…
— … това, че им си се репчил.
— Да. Ще повярваш ли? Мислех, че цял ден ще кисна там и ще си отнеса една-две
саморазправи. Ти как разбра, че съм тук?
— Компанията плаща на всички, дето чистят килиите. Така снабдяваме хората си, като
ги затворят. Единият те мярнал и се обадил на свръзката си. А те се обадиха на мен.
— Ебаси, как се радвам, че дойде, пич! За пръв път попадам в пандиза. Още една нощ
вътре щеше да ме довърши! Няма лабаво!
— Санджай никак няма да се зарадва. Той харчи много пари да държи тоя участък в
ръце. Ще трябва да му купиш нова шапка.
— Аз… аз… ама ти знаеш ли… кой размер му е главата? — попита той с отчаяние и
тревога. — Виждал съм го само веднъж, оня път, и по мои спомени главата му беше… не че
искам да проявя неуважение, ама… възголямшка.
— Той не носи шапка. — Ама… нали каза…
— Пошегувах се — но само за шапката.
— Аз… страшно съжалявам, здравата се издъних. Това… това няма да се повтори. А ти
можеш ли да подхвърлиш на Санджай някоя добра дума за мен?
Още се смеех, когато едно такси спря до нас и от него излезе Навин Адеър. Той плати на
шофьора през прозореца, отвори задната врата и помогна на красива млада жена да слезе.
Обърна се и ме видя.
— Лин! Адски се радвам, човече. Какво те води насам?
— Шест хиляди причини — отвърнах, докато оглеждах момичето.
Лицето й ми беше познато, но не се сещах откъде.
— А… — възкликна Навин. — Това е Дивя. Дивя Девнани.
Дивя Девнани, дъщерята на един от най-богатите мъже в Бомбай. Снимки на дребната й
атлетична фигура, облечена в скъпи дизайнерски рокли, се мъдреха на челни позиции при
отразяването на всички събития от първостепенна важност в града.
И точно това ме беше объркало — непретенциозното й облекло от тази сутрин.
Обикновената синя блуза, мънистената огърлица от лапис лазули и джинсите й бяха от онзи, другия свят, над който тя бе родена да властва. Пред мен стоеше момичето, което се таеше в
жената, а не дивата от вестникарските страници.
— Приятно ми е — казах.
— Да ти се намира хашиш? — попита тя. Хвърлих бърз поглед на Навин.
— Дълго е за разправяне — въздъхна той.
— Не, не е — възрази му тя. — Моят татко, Мукеш Девнани… Чувал си за Мукеш
Девнани, предполагам?
— Онзи с лудата щерка, дето проси дрога пред полицейските участъци, нали така беше?
— Много смешно — каза тя. — По-полека, че ще се напишкам в гащите.