улици.
Фасадата на дома на семейство Дарувалла бе изпълнена в особено любимия за
жителите на южен Бомбай стил: с архитектурни орнаменти, наследени от британското
владичество, които индийски художници бяха интерпретирали в гранит и варовик.
Прозорците гордо демонстрираха стъклописна украса, декоративни каменни арки и
спирални предпазни решетки от ковано желязо, от които избуяваха елегантни плетеници от
метални лозови листа. Цъфтящият жив плет внасяше уединение и предпазваше от утринното
слънце.
Широката дървена порта между две раджастански колони бе украсена със сложна
геометрична дърворезба. Фарзад я отключи, отвори я безшумно и ме въведе във вестибюла.
Високото антре с мраморни стени бе украсено с гирлянди от цветя, които се спускаха от
урни, поставени в алковите с форма на раковини. Благовония с ухание на сандалово дърво
изпълваше въздуха. Точно пред нас срещу главния вход от тавана висяха завеси от червено
кадифе.
— Готов ли си? — театрално попита Фарзад с ръка на пролуката между тях.
— Въоръжен съм, ако това имаш предвид — усмихнах се.
Фарзад дръпна едната половина и я задържа да мина. Тръгнахме по тъмен коридор и
стигнахме до две сгъваеми врати. Той ги плъзна встрани и влязохме.
Просторното помещение зад тях бе толкова високо, че само смътно различих детайлите
в слънчевата му най-горна част, а ширината му сякаш далеч надхвърляше ширината на дома.
В партера две дълги маси бяха подредени за закуска — всяка от тях може би за по
петнайсет души, където седяха няколко мъже, жени и деца.
Две напълно оборудвани открити кухни оформяха лявата и дясната граница на
партерния етаж. След тях, в дъното и отстрани на обширното помещение, имаше още врати
към други стаи.
Погледът ми се залута към горните етажи. Дървени стълби отвеждаха към дъсчени
пътеки на височината на главата ми. От тях нови стълби водеха към още по-високи пътеки, крепени от бамбуково скеле. Тук-там по скелето неколцина мъже и жени тихо търкаха и
лющеха стените.
През пролука в мусонните облаци слънчевите лъчи изведнъж нахлуха във високите като
на кула прозорци. Цялото пространство внезапно грейна в топазовожълто сияние. Беше като
в катедрала, но без да вдъхва страх.
— Фарзад! — писна една жена и всички глави се извърнаха.
— Здравей, мамо! — отвърна Фарзад с ръка на рамото ми.
— „Здравей, мамо" ли? — кресна тя. — Като те почна с това „Здравей, мамо", ще ти дам
аз едно хубаво да разбереш! Къде беше?
Надойдоха и други.
— Доведох Лин — каза Фарзад с надеждата това да го спаси.
— О, Фарзад, синко! — изхълца тя и го придърпа в задушаващата си прегръдка и също
толкова бързо го отблъсна назад и го зашлеви по лицето.
— Олеле! Мамо! — примоли се Фарзад, докато разтъркваше бузата си.
Майка му беше петдесет и няколко годишна. Бе нисичка, добре сложена и със спретната
подстригана по момчешки коса, която подхождаше на меките й черти. Носеше престилка на
цветя върху раирана рокля и наниз от перли на шията.
— Какви ги вършиш, бе момче лошо? — възкликна тя. — Да не би да си почнал работа в
болницата и да помагаш на докторите, като ни докараш на всичките… кажи го де!?
— Инфаркт — подсказа й един побелял мъж, за когото предположих, че е съпругът й.
— Да, до онова там.
— Мамо, не беше по моя…
— Значи ти си бил Лин! — прекъсна го тя и обърна лице към мен. — Чичо Кеки, духът
му да сияе в очите ни, много говореше за теб. Мен споменавал ли ме е? Анахита?
Племенницата му? Майката на Фарзад? Жената на Аршан? Казваше, че много те бивало да
разискваш философски въпроси. Я ми кажи, какъв точно е твоят поглед върху дилемата за
свободната воля и предопределението?
— Остави момчето малко да си отдъхне, майко — каза бащата на Фарзад, докато се
ръкуваше с мен. — Казвам се Аршан. Много ми е приятно да се запознаем, Лин.
После се обърна към Фарзад и се взря в него намръщено, ала с обич.
— А що се отнася до тебе, млади човече…
— Татко, ще ти обясня! Аз…
— Ще ми обясниш ти на мен как да те напердаша по задника! — изръмжа Анахита. —
Да знаеш колко се притеснявахме, цяла нощ не сме мигнали! Ще ми обясниш ти на мен как