— Майната му на Интерпол — повтори той след малко.
— Ти наистина обичаш да приказваш, нали?
— И да се разхождам.
— Добре, докато се разхождаме, ще ми разкажеш три много кратки истории.
— Става. История за разходка номер едно?
— Денис.
— Знаеш ли… — разсмя се Навин и се извърна, за да не се сблъска с една жена, понесла
грамадна бала хартия върху главата си. — И аз като попаднах там за пръв път, питах за
същото. Освен това, което видя, мога да ти кажа само какво друго съм чувал.
— Тогава кажи ми какво си чувал.
— Родителите му починали. Това било тежък удар за него, разправят. Били червиви с
пари. Притежавали някакъв патент и той носел големи доходи. На Денис му капнали шейсет
милиона.
— Оная стая там хич не изглеждаше да е за шейсет милиона долара.
— Парите му са под попечителство, докато е в транс — отвърна той.
— Докато си лежи, искаш да кажеш?
— Той не просто си лежи. Докато спи, Денис е в състояние на самадхи. Биенето на
сърцето и дишането му се забавят и почти замират до нула. Доста често той практически е
мъртъв.
— Ти нещо се ебаваш с мен, детектив.
— Не — разсмя се той. — Няколко лекари са му подписвали смъртния акт миналата
година, но Денис винаги се пробуждаше пак. Джамал, Човека оркестър, ги колекционира
тези актове.
— Добре, значи Денис от време на време изпада в клинична смърт. Сигурно не им е
лесно на свещеника и на счетоводителя му.
— Докато Денис е в транс, богатството му се управлява под попечителство и му се
отпуска толкова, колкото да купи например жилището, в който бяхме преди малко, и да се
поддържа в транс в подходящите параметри.
— Ти чу ли го това, или го установи чрез разследване?
— По малко и от двете.
— Е… — Поспрях се, за да пропусна една кола да обърне пред нас. — Какъвто и да е
неговият номер, искрено мога да кажа, че през живота си не съм виждал някой да се
излежава по-добре като труп.
— Направо без конкуренция — ухили се Навин. И двамата се замислихме.
— Втората история? — подпита ме Навин.
— Конканън. — Продължих да крача.
— Той се боксира в същата спортна зала, в която ходя. Не знам много за него, но две
неща мога да ти кажа със сигурност.
— И те са?
— Има страшно ляво кроше, убийствено. Но пропусне ли, губи.
— А?
— Всеки път. Удря с лявата, с дясната и винаги след това връхлита с ляво кроше, но ако
не уцели, целият се открива. Обаче е бърз и не пропуска често. Бива го.
— И още?
— Второто е, че единствен от всички, които съм срещал, ме вкара през вратата да видя
Денис. Денис го обича. За него е оставал буден по-дълго, отколкото за всеки друг. Чух, че
иска да осинови Конканън по закон. Мъчна работа, защото Конканън е по-възрастен от
Денис и не знам дали съществува законен прецедент с осиновяване на бял мъж от индиец.
— Как така те е вкарал през вратата!
— Хиляди хора биха искали да попаднат при Денис, докато е в транс. Те вярват, че
докато той е временно мъртъв, може да общува с постоянно мъртвите. Почти никой не може
да проникне вътре.
— Освен ако не отидеш до вратата и не почукаш.
— Не схващаш. Никой не би посмял да отиде и да почука на вратата, докато Денис е в
транс.
— Я стига!
— Тоест, никой допреди теб.
— Денис вече го изяснихме. — Поспрях се, за да пропусна една ръчна количка, теглена
от четирима души. — Да се върнем към Конканън.
— Както казах, той се боксира в същата зала, в която аз ходя. Той е уличен боец. Не знам
много за него. Някакъв купонджия. Обича купоните.
— Много му плямпа устата. На неговата възраст няма как да плямпаш така, без да имаш
някакъв „гръб".
— Да не ми казваш, че трябва да го държа под око?
— Само тъмната му страна.
— А третата история? — попита той.
Свърнах от тротоара, по който вървяхме, и закрачих по една тясна пътечка.
— Къде отиваме? — последва ме той.
— Да си взема сок. — Сок?
— Жега е. Какво има?
— А, нищо. Супер. Обичам сок.
39 градуса в Бомбай, студен сок от диня, вентилатори почти до главата ти, включени на
трета степен: блаженство.
— И значи… каква е тази работа с частния детектив! Това истина ли е?
— Да. Започнах случайно, един вид, обаче вече се занимавам с това почти цяла година.
— Що за случайност превръща човека в детектив?