— Може ли да се намеся? Всички се обърнаха към мен.
— Познавам добре Дилип Светкавицата, не е лесно, ако ти има зъб. Не е лесно и да го
подкупиш дори.
Замълчах, усещах насоченото към мен общо внимание.
— Продължавай — каза тихо Аршан.
— Няма как да му вземете значката на тоя. Може да му вгорчите живота за известно
време, да ги накарате да го преместят временно някъде може би, но не и да му отнемат
значката. Той знае твърде много за прекалено много хора. Не казвам, че не го заслужава, но и
да му вгорчите живота, рано или късно той ще се върне. И щом се върне, пак ще ви развали
щастието. Навярно завинаги.
— Предлагаш нищо да не правим, така ли? — попита Али.
— Предлагам, ако тръгнете срещу този човек, да бъдете подготвени за война. Не го
подценявайте.
— Съгласен съм — каза тихо Аршан.
— Какво? — попитаха в един глас Али и Джая.
— Лин е прав — Фарзад е извадил късмет. Можеше да е много по-лошо. А последното, от което имаме нужда в момента, е полицай социопат да се изтърси на прага ни.
— А оперантното кондициониране изисква още един бой — каза Анахита на връщане от
кухнята. — Вие, щайнеровците, така ли решавате нещата — с бягане?
— Не ходи повече в този клуб, Фарзад — отвърна Аршан, без да й обръща внимание. —
Чуваш ли? Забранявам ти.
— Да, татко — отговори Фарзад, увесил глава.
— Добре. — Аршан стана да разтреби масата. — Приключихте ли с това?
Двамата с Анахита отнесоха съдовете в близката кухня и се върнаха с още две купички и
две бутилки безалкохолно.
— Хубав яйчен крем — каза Анахита и енергично сложи купичките сладък крем пред
нас. - Да насити кръвта със захар.
— И малинов сок „Роджърс" — каза Аршан, като сложи бутилките с тъмночервена
течност до купичките. — Малко са проблемите в живота, които висока студена чаша
малинов „Роджърс" да не направи да изглеждат по-розови. Пийте!
— Харесва ми как сте аранжирали тук — отбелязах. — Кой е декораторът? Харлан
Елисън[33]?
Фарзад се обърна към баща си.
— Той ми спаси живота, татко. Семействата гласуваха. Мисля, че сега е моментът. Какво
ще кажеш?
— Май е сега — измърмори Аршан, оглеждайки сякаш излязлата от рисунка на Ешер[34]
плетеница от стълби, сковани на ръка дъсчени стъпала и пътеки, катерещи се нагоре из
огромното помещение, подобно на камбанария.
— Това „да" ли означава? — попита Фарзад.
Аршан преметна крак върху скамейката, на която седяхме, и се обърна право срещу мен.
— Какво предполагаш, че правим тук? — попита ме.
— Ще направя дръзко предположение и ще кажа, че търсите нещо.
— Точно така — усмихна се Аршан и показа ред от равни, дребни, идеално бели
зъби. — Виждам защо чичо Кеки те е харесвал. Точно това правим. Всичко това, всичко, което виждаш тук, представлява едно колосално търсене на съкровище, на много ценен
сандък със съкровище.
— Като… пиратски сандък със съкровища?
— В известен смисъл, да — отвърна той. — Само че съкровище на търговец — по-малко
и много по-ценно.
— Явно, след целия този погром.
— Фарзад — рече Аршан. — Донеси списъка.
Когато Фарзад ни остави, баща му се впусна в обяснения:
— Прадядо ми бил преуспял човек. Натрупал значително състояние, но дори и след като
дарил много пари за благотворителни и обществени начинания, каквато е традицията на
парсите, пак можел да се мери по богатство с всеки индустриалец и търговец от неговата
епоха.
Фарзад се върна при нас, настани се до мен на дългата пейка и подаде сгънат
пергаментов лист на баща си. Ръката на Аршан се отпусна върху документа, докато довърши
обяснението си:
— Когато британците съзрели предупредителни знаци и разбрали, че идва краят на
колониалната власт, бързо започнали да напускат Бомбай. Мнозина от най-преуспелите
бизнесмени, а и съпругите им, се бояли, че след обявяването на независимостта срещу тях
ще се разрази насилие. През последните дни и седмици царяла истинска суматоха.
— И прадядо ти попаднал на точното място в точното време…
— Знаело се, че прадядо ми имал много недекларирани пари, които не държал в
банкови сметки — обади се Фарзад.
— Пари, които не фигурирали в никакви счетоводни книжа — додаде Аршан.
— И той ги използвал да купува ценности от заминаващите британци — казах.